Орфей, приятелю, аз трябва
Да прекося през минното поле
Такава е съдбата ми.
Те дебнат, закопани под земята
Металът им е кожа
Взривът - голямото сърце
Жадуващо да изтупти
Поне веднъж.
Те дебнат - странни, живи, непонятни
За нашите представи
И трябва да се борим, за да можем
Да им докажем, че сме хора.
Животът ми поставен е на карта
всъщност
Животът ми поставен е на шах
Аз скачам по дъската и се моля
Да не уцеля черното квадратче.
Дори да стъпя някъде на криво
И да остана без крака
Ще си зашия нови и през мините
Ще продължа.
/Не вярвах във патетика, но често
улавям се да мисля по-възвишено, отколкото
е присъщо за нормалните,
да пиша лозунги по сухите
кори на сбръчкани дървета
и да създавам символи от ежедневните
неща/
Орфей, приятелю, свири им
И може би ще тръгнат те след теб
Като децата на града
Подмамени от онзи приказен свирец.
Разбира се, без крайници
Трудно ще им бъде да те следват
И тяхната душа е недоказана
Тъй както бог е недоказан
И всяко утро предстоящо е
И всяка смърт - безсмислица
Защото няма кой да ги опише.
Но всичко е възможно
Вярвай!
Защото вярата създава чудесата
И образът добива плът
В света на мъртвата материя
Когато този образ е наситен
С енергията на духа ти.
От всички битки битката със себе си
Най-трудна е, но щом веднъж спечелиш
Ще можеш всичко, даже ще научиш
Как да губиш.
Орфей, приятелю, ти знаеш
Че аз съм влюбен в музиката
В музите
И слънцето е моя знак.
За музиката - ясно.
Харесвам да е груба
Невидимите ми очи
Съзират скритата й същност
Агресията в нея
Е жажда за промяна.
Музите - не винаги са хубави
Тъгата е редовния им спътник
И рядко радостта
Но винаги са верни
И аз си ги обичам
Дори когато мразя
Всичко друго.
А слънцето...
За него питай Евридика.