автор: Amphibia

Дотолкова познах се, че не смея
повече да се окачествявам.
Пониквам без да ме поливат и вирея
в най-тъмните окопи на забравата.
И слънцето обаче ми понася,
на светлото съм даже по-красива,
защото скривам своето нещастие
във сянката си. Пък и ми отива
да се усмихвам и да бъда цветна,
да отразявам във очите си мъглите,
извиращи от хорската суетност -
да ги разбирам, без дори да питам.
И като ручей вечно да събирам
прашинки в дъното си каменисто.
Да търся в други откъде извирам.
И да откривам, че сама съм извор.