автор: vui4o

Творение вмъртвяващо души си ти,
дъга от плът,съзвучие от нежност.
Изгарят две горящи рехави луни,
изгрели с плам на твоите гърди,
изгарят пребледнелите очи,
дъга от плът, море безбрежност.
Сред плисъка на алчните бедра
свенлива грация струи,
от тялото ти- арфа с струни от тела
засвирила под ромон- дъжд.
О, не веднъж жени изпепелявали са в зной
копнежа в моите зеници-
копнежен нежен вой-
утробата на жалката лиричност.
И роб от векове съм бил,
коленен пред изваяната ти стихия.
Сърцето ми танцува голо , тъжно
в унизеното си неприличие,
умира бедната душа сред тесните покои
на безпределното ти безразличие.
А ти под ромона на кипналите струи,
размили кремавото очертание,
стоиш високомерна, изразно красива, дива,
безоблачна сред облаци
и безобидна сред обиди.
Не ще да се повтори този дъжд,отмил
от грях света,
земята със греховност напоил,
донесъл в шепите си теб,
а ти във шепите си мойта смърт.
Последната любовна смърт.
Поредната.