Все по-трудно ми е
да нахраня гълъбите
на твоето въображение
и да ги задържа
на слънце,
на терасата,
достатъчно дълго,
за да ги снимам
или омагьосам.
Леглото ми без теб
е облак без посока,
а мисълта за теб
не е достатъчна,
за да се стопля.
Успокоява ме
единствено парфюмът
на ароматната ти кожа
разлистен
върху меката възглавница
от спомени.
Общуването
ни обвързва все повече.
Можеш ли да устоиш
на разстоянието?
Ако те приземявам постоянно,
знам-ще ме намразиш...
и понякога си премълчавам
цяла шепа със въпроси
като хапчета за сън.
И каквото и да ям,
все оставам гладен
без твоето внимание...
Ще ме целунеш ли?