автор: Mojsei

Гласът ми е любовно тих,
защото и сърцето ми те люби,
а аз втъкавам го в стих
и няма той да го загуби,
но ти защо оставаш мълчалива
в загадъчна и малко тъжничка усмивка,
запазваща милувка приветлива,
но бягаш в сянката с извивка?


Въпросът ми чертае нямата безкрайност,
в която двамата притихнали вървим,
намирайки един в друг онази трайност,
в която искаме да изгорим,
потъвайки на тишината в чистия покой,
заливащ ни с красота
в искри на трепети безброй,
които водят до житейска висота.


Мълчанието ти мило обещава,
но пази красотата в тайна,
а моят глас пък настоява
и иска нежността омайна
по начин бръз и лесен
в мига ни жаден, нов
и даже прави песен
за нашата любов.


А отговорите пристигат с вдъхновение,
избухващо в спонтанната взаимност,
която ни въвежда в озарение,
разтварящо вратите на интимност,
където сътворяваме Вселена,
огряна с радостни лъчи,
а тя от любовта ни е родена
и виждам я в твоите очи.