автор: utro

Объркан е често гласът на душата
със този на здравия разум.
Оплел се е вътре излишък от вятър
и блъска в кръвта непредпазен.
Кънти като ехо от грешно учение:
"Мисли със главата си, дъще!" -
и сякаш забравяме, че сме родени
от чувства така едносъщни!
Разумни войници, готови за подвиг,
събрани по азбучен списък,
не чуваме как във душите окови
дрънчат, заглушавани с писъци.
Как детството наше да бъде учител -
с кодекс от буквално значение,
затворило сякаш нарочно очите си
встрани от душевното зрение!
Навярно детето живее в белята -
"законен" урок без планиране,
в спонтанната роза - роднина на вятъра,
решена на бавно умиране...
Изкълчена става е важният смисъл,
разумният ред на нещата.
Играем играта на чувства и мисли,
а няма остава душата.