автор: Amar

Жълтото на луната е потъмняло.
Удавени в дълбокото са плитчините
на разума.
И не е странно, че денят
се е смалил
в зеницата ми
и отразява
само забравени окръжности
от непресечни точки,
в които се потъва.
Остана ли друго
след теб?
Рано е за връщане
през краища,
промушени от помнене.
През ключалки,
ръждясали от грешни ключове,
превъртели последното ни вричане.
Късно е за бродене
със винаги уморените крачки
във чужди следи.
Отъпканите пътеки
мамят към фалшиви посоки.
Тук не се прекрачват бъдещата.
Закъснели улици
препъват самотата.
Душата ми - усукана
в прегръдките
на отиващото си лято
с кокалести пръсти,
с впити нокти в
следващо утро...
а аз се търся
и се помня още...
чакам се на онзи път,
който не се вижда
на никоя карта.

Липсваш.