автор: aia

Ах, Приятелю…
Аз пак всичко ще кажа
в тишината от тебе поискана,
щом усети, че в очите си пазя
замълчано, но вече разлистено
онова странно чувство
Ах, чувство ли… Чудото!
Не те губя, Приятелю, аз не те губя
Ти си част от потока на Смисъла,
забушувал в потайни канали,
там, където кръвта е орисана
да пренася копнежа за кратко докосване с истинност…
Този болка с теб в мен избуява,
разрушава и пак ме създава,
и умирам, и възкръсвам - пречистена,
крехка, но искрена
Днес за пръв път открито изричам -
не със страх, а с увереност бистра
само тези слова - аз Обичам!
И… Обичам! Разбираш ли? Истински!
Не, не знам туй дали ни е даденост
или само за кратко заето,
но в потока от друг управляван
ти за миг ме съзря, аз усетих те
И се плиснахме - изначални, а светли
Не жена, мъж, а звездните песни
на частици безкрайност. Не аз, ти…
Бяхме Всичко. И Нищо. И Вечност
Не понятност - бе първично усещане,
за това че ще носиш в гласа си
свят завет на безброй поколения
все да търсим на път към дома си
като клетва от древни вселени
тази лудост, копнежа по чувството…
Чувство ли… Чудото!
Затова аз пак всичко ти казах
в тишината от тебе поискана
в поглед, усет случаен, сън странен:
Аз Обичам! Разбра ли ме? Истински!