автор: hristina

Защото
твърде дълго съм треперила
в нозете на отсечени дървета
по рождение.
Отритната от себе си.
Не разпознах симптомите
на твоето зачеване.
Прелиствах избелели думи,
принасях дарове на плачещи миражи,
говорих с листопади
и огнища,
но търсих теб,
а ти крещеше в мене.

Заобли се душата
и дланите изтръпнаха.
Косите станаха платна.
Плътта - река,
преляла през очите ми
до първия ти писък -
целувка от мастило
по шията на тишина.

Защото
твърде дълго съм вървяла
по кръгли пътища
обречена.
Прогонена от себе си.
Не разпознах посоката
на твоето израстване.
Пресявах топлото си щастие
за воденични камъни
под дарбата
и се страхувах
да не се загубя
в нова самота.
Сърцето си предадох.

И ти пресъхна.

Защото
трябваше да разбера -
не в любовта
живеят бездните,
а в нас.
Защото
трябваше да се науча
да те разпознавам
като истина
за следващия прилив.