автор: Danaya

На всички деца, Избрали да не порастват. С детска обич.

Виждаш ли там - където слънцето всяка вечер се скрива в нежните прегръдки на морските вълни? Точно там - съвсем не толкова далеч, колкото ти се струва, има земя, където от незапомнени времена расте гъста зелена гора..
Тези, които са я виждали, я наричат Гората на белите птици. Те били толкова сияйни и толкова необикновено красиви, че искрели по-силно от самото слънце. Затова белите птици живеели само през нощта. Те пиели сила и красота, живителни мечти и сокове от прохладата на мрака и през цялата нощ разветите им бели криле искрели, понесени в шеметен танц около огромни живи огньове от милиарди светулки. Сенките на белите птици също празнували с тях живота - прошумолявайки леко и нежно сред масленозелените клони на дърветата и меката шума, застлала вековната гора. Празникът на белите птици бил всяка нощ толкова прекрасен, че звездите слизали на земята - започвали да се ронят от небето зада се превърнат за миг поне в част от шеметния танц на белите криле. И така - всяка нощ от цяла вечност насам продължавала магията от криле, звезди и малки живи огънчета. Всяка сутрин, докато слънцето измивало с нежните си пръсти мрака от небето, птиците скланяли глави в гнездата си и в кратките мигове на всевечната битка между деня и нощта мечтаели да видят къде отиват звездите, когато нощта събере тежките кадифени дипли на полите си..
Там, с белите птици, съвсем не толкова отдавна, колкото си мислиш, приютен в корените на прастара плачеща върба, живеел Пазителят на Гълъбовите Криле. Всяка вечер той наблюдавал тихо танца на белите птици. Когато се пропуквала зората и заедно с нея между тревите се промъквал и новият ден, пазителят тръгвал на пръсти из гората, разтварял чашките на успалите се цветя, с нежни пръсти поправял перцата и целувал крилете на малките пиленца - зада им вдъхне сила и те съвсем скоро също да се присъединят към вихрения танц на съдбата си. Леко се носел над земята Пазителят, с усмивка съживявал увехналите цветя и изправял прекършените зелени стръкчета. След това започвал да свири чудни мелодии в листата на спящите дървета, зада приспи изморените птици, които заспивайки, мислели за звездите.. И в мълчаливата им, детска почуда откъде идват и какво ли движи крилете на звездите, птиците започнали да си мечтаят да не бъдат вече птици, а да се превърнат и те в ярки, блестящи звезди, зада могат да видят къде е краят на небето. И все по-често и по-често сънували, че е тяхно не само небето над старата гора, а целият необятен Космос. Често пред очите им започвали да се прокрадват и сънища, че няма да бъдат достатъчно силни крилете им, зада долетят до звездите и до края на небето. И често те се събуждали разтреперани и слаби, безсилни дори да разтворят криле. Все по-често и по-често птиците оставали в гнездата си, когато паднел мракът, загледани към безкрайните небесни сводове и блесналите върху тях светлинки. Докато дошла нощта, в която нито една птица не излетяла зада танцува край огромните живи огньове в зелената гора. В тази нощ не паднала и нито една звезда. На другата сутрин всички птици се събудили без криле. Дълго шепнел магически думи над гнездата им тъжният Пазител, но птиците били забравили как да летят. Светулките започнали да блуждаят самотно пръснати между дърветата и... да, наистина изглеждало така, сякаш звездите отново са се завърнали на земята, но този път нямало магически огньове и урагани от бели криле, които да ги обвият в радостта си. Цялата гора изведнъж станала тъжна и умислена. А небето, с истинските искрящи звезди сякаш всяка следваща вечер ставало все по-далечно и по-далечно. Сутрин цветята забравяли да разтворят чашките си, а дърветата не пеели вече с листа. Вечер пазителят се свивал в корените на старата плачеща върба и приютен от клоните й дълго мислел как да върне крилете на тези, които толкова много обичал. Върбата го милвала тихо и тъжно, самата тя обичаща и самата тя - безсилна.. понеже като всички свои братя в прастарата гора била останала безмълвна. И така продължавало ден след ден, година след година.. Реките се опитвали да отмият тъгата на старата гора с водите си, но само ставали тъмни, мътни и отровни. А водите им отнесли тъгата до необятното море и от него тя започнала да залива и бреговете на всички страни по земята.. Мъката на Пазителя била толкова дълбока и толкова огромна, че започнала да събира безбройни буреносни облаци, които обгръщали цялата гора. Докато един мрачен ден тъгата натежала твърде много.. Пазителят на Гълъбовите криле се превърнал във вятър и извил могъща буря. Ураганът стенел и крещял от болка, ревял отчаяно и бясно, търсейки по цялата земя забравено някъде късче надежда. Той обгърнал подплашените птици, хванал крилете им и ги развял така силно, че всички те полетели, понесени на собствените му ураганни криле - все по-нагоре и по-нагоре, над бурята.. Вятърът отвял прахта и тъгата от перата им и чудните бели птици заблестели отново, по-силно и ярко от слънцето. Сякаш припомняйки си забравен сън, те започнали да размахват криле, изпълвайки вихрушката със светлини.. Сега вече тя не рушала, а покривала с цвят дърветата, тревите и бистрите води на изчистените реки. И за пръв път от много време насам, над старата гора отново настъпила искряща нощ.. огряна от крилете на литналите птици и ниско надвесилите се, любопитни звезди..
От този ден нататък, Пазителят никога повече не се превърнал в човек. Никога повече не легнал да спи в корените на своята майка, плачещата върба.. Той останал завинаги да бди над зелената гора и белите гълъбови криле.. само понякога, зада утеши сякаш мъката й, пеел песни в листата на старите дъбове и нежно милвал клоните й.
А ти.. когато отидеш в прастарата зелена гора, която наистина не е толкова далеч, колкото ти се струва, отиди и поспи в корените на плачещата върба, остави я да те помилва с клоните си и тя, заедно със старите дъбове ще ти изпее някоя от песните, които съвсем не толкова отдавна, колкото може би си мислиш, е пяла на Пазителя на Гълъбовите Криле. Чуй и неговия глас как се слива с нейния в шума на листата.. След това целуни нощните цветя и събуди спящите светулки, зада погледаш магическия танц на белите птици. Птици, които знаят, че са достатъчно силни да летят сами. До там, докъдето стигат мечтите им. Птици, които знаят, че над тях винаги ще бди някой, способен да извие ураган, зада им помогне. От обич. А нима ти не го знаеш?