автор: salza

Когато и да се събудех, чувах шум от отварящи се врати. Два призрака ходеха от стая в стая, хванати за ръце - повдигаха тук и там някои неща, отваряха врати и надничаха в стаите.
"Тук го оставихме", каза тя и добави - "Но и там също!" След това промърмори: "На втория етаж." "Също и в градината"- прошепна той. "Тихо," казаха те - "иначе ще ги събудим". Но те не ни будеха, не, никога. Можех да предположа - "Те го търсят, те дърпат пердетата.", и да прочета още страница или две. "А сега вече го намериха."- казвах си уверено и спирах за миг молива си в края на реда. След малко, изморен от четенето, ставах и се разхождах из къщата - виждах, че няма никой, вратите стояха отворени, само горските гълъби гукаха доволно, а някъде отдалеч се чуваше звука на вършачка. "Защо влязох тук? Какво търсех?" Ръцете ми бяха празни. "Може би ще го намеря горе?" Ябълките бяха струпани на тавана. После отново слизах долу, в градината всичко си беше както преди, само книгата беше паднала на тревата.

Те го бяха намерили в трапезарията, въпреки че никой никога не успя да ги види. В стъклото на прозореца се оглеждаха ябълки и рози, и всички листа в отражението бяха зелени. Ябълките пожълтяваха, когато те влизаха в трапезарията. Но само след миг - ако вратата беше отворена - те се разстилаха по пода, залепяха се по стените и увисваха от тавана - но какво? Ръцете ми бяха празни. Сянка на дрозд прелетя по килима, горският гълъб вадеше кръгли мехурчета-звуци от дълбокия кладенец на тишината."Покой и тишина, покой и тишина, покой и тишина..."- биеше меко пулсът на къщата. "Съкровището е заровено, стаята..."- пулсът забави своя ход.
О, дали това беше заради заровеното съкровище?

Миг по-късно светлината беше избледняла. Дали беше в градината? Дърветата бяха изпрели тъмни качулки, за да се предпазят от някой блуждаещ слънчев лъч. Лъчът, който търсех, беше нежен и скъпоценен, леко потънал под повърхността - той винаги пламтеше зад стъклото. Стъклото беше смъртта, а тя стоеше между нас, беше дошла първо при жената, преди стотици години, а после беше напуснала къщата, запечатала прозорците, затъмнила стаите. Той го изостави, изостави и нея, замина на север, след това на изток, видя звездите блещукащи по южното небе, потърси къщата и я откри захвърлена под голите хълмове. ."Покой и тишина, покой и тишина, покой и тишина..."- радостно заби пулсът на къщата. "Съкровището е твое."

Вятърът свисти по булеварда. Дърветата превиват клони и се огъват насам-натам. Лунни лъчи диво се разплискват и размиват под струите на дъжда. Лъчът на лампата пада косо от прозореца. Свещта гори - вдървена и неподвижна. Призрачната двойка броди из къщата, отваря прозорците, шепти, за да не ни събуди и търси своята радост.

"Тук спяхме," - каза тя. А той добави -"С безброй целувки... Събуждахме се сутрин...Между дърветата блестеше сребро... На горния етаж... В градината...Когато дойдеше лятото...И когато завалеше сняг през зимата...." Някъде далеч се затваряха врати, чуваше се нежно потропване подобно на пулса на сърце.

Те се приближиха и спряха пред вратата. Вятърът утихна, дъждът спусна сребърни нишки по стъклото. Очите ни потъмняха, не чухме звук на приближаващи стъпки, не видяхме и дама, разтваряща своето призрачно наметало. Неговите ръце затъмниха фенера. "Виж," - шепти той. "Сладко спят, а по устните им свети любовта."

Те стoяха приведени и държаха над леглото ни сребърната лампа, гледаха ни дълго и замислено. Стояха тихо цяла вечност. Подухна вятър и пламъкът на лампата леко се олюля. Диви лунни лъчи преминаха по пода и стената и срещайки се осветиха надвесените лица - замислени лица, лица, които гледаха спящите и търсеха да открият тяхната скрита радост.

"Покой и тишина, покой и тишина, покой и тишина," заби гордо сърцето на къщата. "Минаха толкова много дълги години..."- въздъхна той. "А ти отново ме откри." Тя прошепна - " Тук спяхме, четяхме в градината и се смеехме, после търкаляхме ябълки по тавана. Тук оставихме нашето съкровище...." Те стоят приведени край леглото, а светлината на лампата ме кара да притварям клепачи. "Покой и тишина, покой и тишина, покой и тишина," бие лудо пулсът на къщата. Събуждам се и изплаквам - "О, това ли е вашето заровено съкровище? Светлината на сърцето."