автор: alfa_c

А бяха ветрове,
дълбоки снегове...
Във угарта
до кокал разорана
стоеше босоного,
хлипащо дете,
прегърнало трупа
на бяла врана.
Земята - лед,
ръчички от стъкло
сълзички триеха
от личицето,
безсилни...
Как да изкопаят гроб?
ТЯ после как
ще стигне до небето?
А беше дълга зима -
люта, зла...
Заспа кататоничен сън детето
и покрай него вя,
фуча, валя...
То стискаше
на враната телцето.
И мина Време,
даже не поспря...
С безчувствен поглед
хвърли шепа истини,
прозина се
и просто отлетя
да търси някъде на топло
смислите.
Дълбоко в пряспата
самотна, неугаснала искра
мъждукащо докосна
зрънце истина,
която Времето
с нехаен жест пося.
Обагри я във кръв,
целуна я, да се разлисти.
Размърда се детето,
с очи до болка помъдрели,
разбра,
че няма гробища в небето,
дори за враните,
какво като са бели.
Изтри остатъците от съня
и стисна устни
гроб да изкопае.
И кокал беше цялата земя,
а то дълбае ли, дълбае...
Погреба я.
Порастнало дете,
със пръстчета окървавени,
погледна във очите
зимното небе
и каза си, че няма време.
И тръгна някъде на юг,
където птиците от Оня сън гнездяха,
с едно перце във стиснато юмруче -
бяло...
Останалото ветровете разпиляха.