автор: mai4ka

Успоредни пътища. Не се пресичат.
И само виждаме се през поляните.
Душите скитат. Искат да се срещнат,
а тялото да срещне топлина от дланите.

Понякога минавам през горите.
Не зная колко път е? Докога?
Загубва ми се блясъка в очите...
Дали е с край злокобната гора?

И само болката като жарава
подсказва че съм жив. И там напред
е може би жената толкоз скъпа.
В несвяст пълзя през сенки и през мрак.

Подкрепя ме единственна надежда:
Математик е казал в деветнайсти век,
че прави успоредни се пресичат
в безкрайност някъде... далеч.

Дано!
Дано ми стигнат силите любима!
Дано успявам да повярвам всеки път,
че пътищата толкова трънливи,
че писано е...
Ще се пресекът!