автор: joanna_vas

Ухаеш на неземност и привличаш,
площада сякаш е наситен
с теб,
а по улуците на къщите се стича
топящата се бавно
плът.
Земята се е напоила с чародейство
и диша уморена
като път,
по който клетките избухват бясно
и сипят се,
по колене кървят
и молят се в пространството си тясно
над себе си,
над нощното си бдение
с една едничка мисъл
за спасение,
в която Любовта надраства всичко,
а аромата лек
е унес
на топлещото себе си видение,
което всяка вечер
ни спохожда, разказвайки само за себе си...

От топли абсолюти, свити в плетки
на световете
в малките ни клетки,
от ситен дъжд на метеори,
божествени раздори, колабиращи простори,
избухващи божури,
рубинени луни и плашещи контури,
от лик на ангел разгневен,
и звяр утихнал
от въздух наранен в гръдта от ляво,
от мляко и от ром,
от лава и пожар,
разтворени едно във друго,
в безумие,
в греховно чудо
е аромата,

на нашата прегръдка...
Такава,
каквато по клетите ни белези остава...