автор: Amar

Лодкарю,
дълбоко ли е
морето ти, лодкарю?
Ще стигне ли да ме удави?
Олекнала съм
на животи, лодкарю,
дали ще потъна?
Олекнала съм
на истини,
тежа на болене.
Греховна съм, лодкарю,
за чистите му води...
ще ме приеме ли?
Идвам при теб,
облечена в бяло,
и моля морето ти
да ме вземе.
Ще стигне ли?
Да ме изчезне...
Ако не стигне,
ще ме послушаш ли,
лодкарю, да ти разкажа...
че дълго мълчах.
Че дълго бяха слепи
очите ми,
позволи ми да те погледам.
И дълго бяха празни
ръцете ми,
нека докосна
ладията ти
с върха на пръстите,
с роклята си... бяла.
А ти ме отведи...
до някое
следващо
пристанище.
Да срещна душата си там.

Той ме послуша,
погледа
и после ми каза:
„За онова, което
сама не можеш
да отмиеш от себе си,
и най-дълбокото море
не стига.
Измий очите си
на бистър кладенец.
Когато очите ти са чисти,
ще видиш душата."