автор: Fanagoria

Страшно е. Но все някак
ще го изкарам.
Нали е сън - простена му е
такава лудост.
Това му е хубавото
на кошмара,
че и несвършил - свършва,
щом се събудиш.
Брех, че каша.
Туй нещо няма подреждане.
Насън сякаш времето
се мултиплицира
и случките не се редят,
а се блъскат,
пререждат се,
пресичат си пътя,
а не оставят диря,
и всичко на преден план.
За фон няма нищо...
Толкоз близо,
че не мога да го взема
на фокус,
толкоз гъсто,
че не ми оставя място
да дишам,
толкоз бързо,
че не спира в очите ми,
и толкоз
много мълнии падат
от небето раздънено,
че не сварвам да видя
всички рани от огъня...
Знам, че трябва
да направя нещо...
искам да мръдна...
но - нали е сън -
задъхвам се чак,
а не мога.
Посиняло, детето ми
се протяга към мене:
"Мамо-о! Свършва ми въздуха -
и във къщи, и въън!"
Любовта... си махна шапката -
да не й е студено! -
и побягна.

Какво ли
не се случва насън...

Имам малко сила още.
Но не знам ще ми стигне ли
до разсъмване...
Май трябва да стане
чудо...
Вече сън не ме хваща.
Дни наред не съм мигвала
и все чакам...
и чакам...
да се събудя.