автор: jeck

След '90г. машиностроителните предприятия в родния ми град, както и навсякъде из страната бяха в незавидна ситуация и бях принуден да приема каквато и да е работа, извън машиностроенето.
От '92 до '95 работих на срочни договори, за по около 8-9 месеца годишно, останалите празни месеци ми плащаха обезщетение от борсата. Бях на минимална заплата през цялото това време, но Силвия беше безкрайно търпелива към мен, никога не повдигна въпрос за това, макар тя да работеше и извънредно, докъсно...

Използувах повечето свободно време, с което разполагах, да уча английски и да се занимавам с децата. С Тони през януари 1992 започнахме да ходим в школата по пиано. Той беше още в детската градина. Аз го вземах и го водех на урок, после пак го връщах в градината. Купих едно електрическо пиано и свирехме в къщи. Настоявах му, а и детето беше взискателно към себе си. Научи нотите, по-късно - след година-две започна сам да си подготвя пиесите - първо поотделно лявата и дясната ръка, а после и да ги събира. В читалището песещаваше и часове по солфеж и уроци по английски. И продължи с тези занимания до края на четвърти клас.
Краси свикна с новата градина. Много доволна от него там беше госпожата по музика. Казваше че е много умен, много музикален, с много чист глас. Аз му предлагах да ходи с батко си на школата по пиано. По едно време майка му сподели, че изказал желание да свири на цигулка (даваха по телевизията серийния филм "Щраус" и това очевидно му беше повлияло). Обадих се на братовчедка ми в Бургас (тя е цигуларка във филхармонията), и тя ми каза, че се предлага една малка (четвъртинка) цигулка. Отидох и я купих. Той посещава една година школата по цигулка. Записах и него на английски, но не му се стоеше в часовете. Два-три пъти ходих с него до читалището, но на него не му се влизаше, въпреки че госпожата казваше, че е умен, че няма нужда да пише - само да присъства в часа, за да слуша.
Следващата година тръгна на училище, но учителката им постави доста високи изисквания, насърчаваше няколко деца - отличници, а другите оставаха на заден план. Краси изглежда го нараняваше това делене, изглежда беше (и е) доста чувствителен към несправедливостите, изживяваше това да не е достатъчно оценен и когато тя го вдигаше, той мълчеше. И аз, въпреки че бях доста време в къщи и имах много свободно време, не успявах да го предразположа, да го мотивирам. Цяло мъчение беше и за двамата да се напише една домашна...
На училище веднъж-дваж се случи да тръгва на обяд за занятия и да не влиза в час, а да обикаля по улиците. Единия път ясно го помня - не беше си написал по нещо въпреки моите увещания и като стана 13ч. настоях да отива. Казах му, че като не си е написал не е станало нищо страшно, ще каже на госпожата, че не е успял да си напише, случва се. Но на следващия ден едно комшийско момиченце от тяхния клас позвъни: "Дали Краси не е болен?…" - госпожата поръчала да попита. Разбрах, че не е влязъл в час. Изглежда страхът от нейното порицание и лесната му вътрешна докачливост са го подтикнали по-скоро да обикаля по улиците, но да не влезе в час.

………………………………………………………………………………….
През '96 нямах работа и когато през лятото тъст ми ми предложи да работим, да поливаме заедно царевица на неговото село, приех. Работихме от средата на юни до края на август. Бая зор видях - не бях работил като поливач до тогава и нямах опит, не че физическата работа ме плашеше, а по-скоро организационната страна на нещата ми беше много тъмна и това ме изнервяше - бяхме трима - с нас работеше още един човек и те с тъста ми бяха по-запознати със ситуацията - кой пуска водата по канала, кога я пуска, от кого трябва да се търси отговорност, като не пускат водата, кой проверява качеството на напояването и какви са точно изискванията му. Имаше една голяма неяснота и между тях двамата, много приказки изприказваха поне в началото, а не си организираха подготвителната работа ("Чакай да дойде водата, тогава ще видим" и т. н. ).
Водата дойде и аз много сили хвърлих да компенсирам изоставането ни в подготвителните работи (магистралните вади бяха насечени на близко и трябваше да се направят много допълнителни бентове с царевични стъбла и пръст). Работехме от тъмно до тъмно - сутрин от 5 - вечер до 22ч. Като си тръгвахме в кръста ми жужеше нещо, в бъбреците ли, не знам - една вибрация от претоварването да вдигам цял ден тежките буци и да ги трупам на бентове. Като го споделих с тях в каруцата по обратния път към селото, тъста ми се обърна скришом към другия и се подхили - нещо като - "Виж го новобранеца се оплаква - какво ли е видял още, какво знае за поливането - ние от толкова години поливаме... " Мисля, че не виждаше и не оценяше усилията ми да направя нещата добре...
Там, на село отношенията между мен и майка и́ се пообтегнаха, при едно гостуване един техен близък, който беше пийнал малко, се изтърва пред мен, че имало постоянни приказки от страна на майка и́́́, че не съм носел пари в къщата ни, а само дъщеря им и аз, донякъде афектиран в момента, попитах тъщата говорила ли е такива неща. Тя отначало се отметна ("Кога съм казала такова нещо?…"), но след малко рече: "Ами не е ли вярно?", което вече ме ядоса и казах на висок глас, да си гледа собственото семейство и да не се меси на другите.
Когато се върнах след двумесечното поливане в Сливен - беше посред нощ (върнах се с колелото от село) - въпреки, че се бях обадил на Силвия като тръгвах оттам, тя не беше в къщи и се върна чак на заранта, нощувала в нейна приятелка. Това би трябвало да ми подскаже нещо...
Както споменах по-горе, малкият ни син предната година имаше трудности в училище, смятахме, че подходът на учителката не е справедлив към всички деца, че обръща повече внимание на някои по-напреднали, а пренебрегва другите и Краси усещаше това и някак не беше мотивиран да взема участие в клас. Решихме да го преместим, за целта тя си взе повече отпуск.
Всъщност тя си беше взела по-голям отпуск и по една друга причина - беше решила да се отдели с децата от мен и да отиде на квартира. Това някак съвпадна (или беше поне донякъде предизвикано) от доста продължителни разговори между нас. Аз от септември до ноември тази година, някак насърчен, подтикнат, а и чувстващ се порицан, "осъден" от прекрасната есен, намерих кураж и сили да изказвам по-тъжните и драматични неща от моя живот, постоянните притеснения и лутането (превърнали се до голяма степен в тежест и на нейния живот, на нашия общ живот… - например след раждането на Краси, тя ми казваше, че е толкова закъсала с нервите (или по-скоро толкова е преуморена), че не може да стане когато детето плаче вечер. "Чувам го, знам че трябва да стана, а не мога."- казваше ми... Ходихме при една лекарка, която и препоръча леки успокоителни, без привикване - и те и помогнаха. След 2-3 години, когато успяхме да изкажем доста от нещата, да ги признаем пред себе си, тя казваше, че май аз съм бил повече за преглед при психотерапевт... ).