Кондорът се издигна на плавни кръгове в утринното небе. Там- долу, в долината се пробуждаше градът на заселниците. Някогашната горда столица на инките Теночтитлан сега беше пъстро сборище от различни раси и народи. Те не бяха войници, а мирно население, дошло с надеждата за по-добро бъдеще.
Още преди идването на Писаро епидемия от едра шарка бе покосила цивилизацията на инките по-жестоко от последвалата война. Второто поколение на заселниците днес бе установило мирни отношения с малкото оцелели племена в тази област.
Кондорът изкрещя и се понесе към планинските хребети. Там, в неговото царство бяха руините на Теотихуакан- Градът на боговете. Ветровете на времето го съпроводиха до пирамидата на Слънцето. Птицата кацна мълчаливо на една каменна арка. Шаманът притвори древните си очи, заслушан в шепота на вековете…
* * *
Пазарният площад на града беше оживено място, където се обменяха стоки, клюки, новини и дори песни. Пъстрите глинени съдове, накити и одеяла на индианците бяха еднакво предпочитани с бронзовите купи, железните ножове и сечива.
Но пазарът не работеше в неделния ден. Точно в средата на площада имаше подиум, който служеше за местните забави. На него можеше да се видят оркестър мариячи, клоуни, жонгльори, акробати, певци и артисти.
Днес вниманието на зрителите беше приковано от един смугъл младеж с гъста къдрава коса и светли фланелени дрехи. С изразително лице той обясняваше нещо на публиката и си личеше, че много се вълнува.
- Кой е този?- попита една жена със синя забрадка своята съседка.
- Не изглежда на проповедник, има дрехи на богат човек- отвърна високата и тънка продавачка, оглеждайки оратора изпитателно.
- Не виждате ли? Това е Магадо, синът на търговеца на сапун.- каза един едър и набит мъж и поглади смолисточерните си мустаци.
- Широко му е около врата и седнал да приказва врели-некипели.-жлъчно подметна един младеж с тясно лице и къдрави руси коси.
- Каква ще е тази работа? Виракоча и Яхве да са едно и също?!
- възмутено коментираше възрастен юдей с дълга къдрава брада, застанал по-напред.
- Не приляга на сина на уважаван търговец да плещи такива размирни думи!- каза един шивач и се почеса зад дясното ухо, където би следвало да бъде молива му.
През това време младежът завърши своята реч. Видимо огорчен от липсата на аплодисменти и разбиране, той се упъти към стълбите, за да се смеси с тълпата.
Една старица, прегърбена и с трепереща длан му поиска милостиня.
- Нямам пари за теб, жено!- изруга Магадо и я отблъсна встрани.
Околните хора замърмориха неодобрително на тази немилосърдна постъпка...
* * *
Окото на кондора съгледа в покрайнините на града една малка схлупена колиба. Стопанката й вадеше ведра с вода от близката рекичка и поливаше малката си градинка. Въпреки че бе превалила средната възраст, тя не се огъваше от тежестта на ведрата и немотията.
Като свърши работа, жената изми лицето си и го избърса с ленена кърпа.
После се изправи срещу слънцето и погледна кондора право в окото. Тя плуваше в потоците на времето- миналото, настоящето и бъдещето на тази земя и попиваше нейната мъдрост и светла горест.
Кондорът направи величествен кръг около тази, която го привестваше и се насочи на север към Домът на Боговете. Той беше предал своето съобщение...
* * *
Магадо влезе в двуетажния дом на баща си. В долните помещения беше работилницата за сапун и от тях се чуваше съскането на горещия сапун в калъпите и приказките на работниците.
Младежът изкачи бързешком стълбите за втория етаж. В трапезарията вече обядваха баща му и двамата калфи.
Когато влезе, три чифта очи се впериха в него с видим укор и след това отново отправиха вниманието си към обяда.
Настъпилата тишина бе много по-гнетяща и от най-бурната свада.
- Чух, че си дрънкал някакви глупости на пазарния площад.- поде тежко баща му, след като слугите донесоха десерта.- Такива приказки не са достойни за мой син! Ще се държиш както ти казвам!
Майсторът-сапунджия махна повелително с ръка на калфите да напуснат и запали лулата си. За разлика от обичайния образ на юдей, той имаше светлокестенява коса- наследство от прабаба му Рашел по майчина линия.
- И престани да харчиш пари за щяло и нещяло! И стига с тези книги! Достатъчно вече си се изучил.- продължи нравоучението бащата.
- Но това е мой живот! Сам мога да реша какво да правя!- опита да се оправдае синът.
- И как го правиш? Като пилееш времето и бащините си пари...
- Стига с тези пари! Не ти ги искам! Никога няма да забравя как се напиваше и ме биеше като бях малък! И как не отрони нито една сърдечна дума като умря мама...- каза ядосано младежа и стана от масата.
- Ти майка си да не намесваш! Неблагодарник! Махни се от къщата ми!- извика разгневения баща и с почервеняло лице повдигна бастуна си.
Магадо излетя по стълбите надолу, бледен като призрак. Никой не се запита къде е тръгнал и какво е намислил.
* * *
Всичко започна от един разговор със шамана на индианците. Веднъж Магадо беше наловил риба и случайно попадна на шатрата му в гората.
Младежът с наслада слушаше старите легенди на инките, докато рибата се печеше на жарта. Така неусетно той свикна да ходи с улова си при стария индианец.
Един ден шаманът му рече.
- Сега ще те отведа в една пещера. Но трябва да пазиш в тайна къде се намира. Обещаваш ли?
Магадо кимна и последва тайнствената му сянка по тясната пътека между скали и клони. Не след дълго те стигнаха до едно място, където скалите се издигаха и запречваха пътя. Шаманът запали факла и освети незабележимия отвор на пещерата. Магадо пристъпи в ечащите от капещата вода коридори с предчувствието, че го очаква нещо много необикновено.
Най-накрая факлите осветиха една огромна зала, стените на която бяха изписани с рисунки на пещерни хора.Заедно с животните, на скалите се открояваше огромна фигура на човек, вдъхваща респект и дори преклонение.
- Това е нашият бог Виракоча- прошепна старият човек и коленичи. Той мълвеше някаква молитва и сякаш изображението милостиво приемаше забравените слова. Магадо не се усети сам как също е коленичил.Времето беше спряло...
Когато излязоха от пещерата, индианеца запали лулата си и продължи своя разказ.
- Някога, много отдавна, Виракоча се явил на нашия народ. Той внесъл светлината на добротата и хармонията и забранил да се убиват животни без нужда. Ловците се молели за духа на убитото животно.
- Но как тогава да обясним човешките жертвоприношения?- прекъсна го младежа.
- Това измислили жреците, за да всяват страх в обикновените хора. Тяхната власт породила представата за кръвожадния бог...
Внезапно лицето на индианеца се изкриви от мъка, очите му заблестяха от гняв, като че ли вижда случилото се тогава.
- Те прогониха старите шамани и отстъпиха от вярата! И с това предизвикаха гнева на боговете над нашия народ! Сториха го прах и пепел!- извиси развълнувано глас той, сякаш дошъл от вековете.
- Значи не е вярно, че Богът е искал човешки жертви? Но...що за Бог е бил тогава?
- Той е същият, който преборил тъмнината и създал света видим и невидим. Той създал човека и вложил в него от своето дихание, и той се пробудил...
- Но тогава вашия Бог не е по-различен от Яхве!- изумено изрече Магадо.
- А защо трябва да е различен, като винаги е бил един и същ?...
* * *
Магадо знаеше законите на Тора и с лекота тълкуваше свещените писания на юдеите. Навярно би могъл да стане равин, ако нямаше свободолюбив дух и не обичаше светските наслади. Той така и не избра дали да наследи бащиния занаят или да се захване с нещо друго. Това за него изглеждаше твърде далечно. Младежът имаше охолен живот и умът му витаеше в духовните предели, но животът искаше не само мъдри думи, но и мъдри дела.
Магадо се насочи към дървената постройка, която служеше временно за синагога. На вратата обаче го посрещна равина и прегради пътя му.
- Какво става? Защо не ме пускаш вътре?- недоволно запита богаташкия син с лошо предчувствие.
- Ти сравни Яхве с бога на диваците. Това е явно богохулство, изречено пред целия град. Няма да те пусна, докато публично не се откажеш от пъклената заблуда! И не се покаеш в синагогата! - каза твърдо божият служител, скръстил ръце пред гърдите си.
Магадо махна огорчено с ръка, обърна се и се отдалечи, забързан в гнева си към съседната улица, съпроводен от тъжните и уморени очи на свещеника...
* * *
В сънения следобед по улиците трудно можеше да се намери някой минувач. Рядко се мяркаше някой слуга или чирак, забързан за дадената му задача.
Къдрокосият младеж се напи с вода от чешмата на пазарния площад,но глад изгаряше вътрешностите му, а друг огън пламтеше в мислите му. Какво да направи сега? Ще успее ли да вразуми своя старец? Не, връщането назад би погазило собствената му гордост!
Той намокри отново лицето си и малко освежен закрачи към реката, където беше шатрата на шамана...
* * *
Когато наближи шатрата, апетитен мирис на месо погали ноздрите му. Вътре шаманът въртеше умело над огъня шиш с някакъв голям гущер, без да му обръща внимание.
- К...какво е това?- запита Магадо, заеквайки от удивление и разочарование.
- Игуана- отвърна кратко индианеца-Опитай! Много е вкусна!
Младежът се бунтуваше да яде такова животно, но гладът взе връх над изтънчените маниери. Той отхапа от препеченото месо и с изненада установи, че прилича на пилешкото, но има малко сладникав вкус.
- Хо! Видя ли? Вкусно!- одобрително кимна стареца, преглъщайки хапката.
Шаманът изслуша внимателно неволите на беглеца, без да го прекъсва.
Настъпи тишина, в която се чуваше пукането на съчките в огъня.
- Хм...не е добре човек да не слуша баща си, а още повече- самия себе си.- каза дълбокомислено мъдреца.
- Не те разбирам! Че нали ти ми наговори онези неща за вашия бог? И какво стана? Какво да правя сега?
- Прибързан си, прибързан и високомерен, а си по-безпомощен и от едно пиле. Кой ти каза, че трябва веднага да споделиш тайната пред хора, неподготвени за нея?
За първи път Магадо виждаше шамана така ядосан.
- Когато преглътнеш гордостта и богаташката надменност, когато посееш макар и едно зрънце с труда си, тогава ме обвинявай! Ти искаше да покажеш на всички колко си велик!
Но твоята гордост и високомерие те лишиха от съдържание и хората виждаха един празен, горделив и разглезен богаташки син. Не може светли думи да излизат от устата на пепелянка!
Обиден от тези тежки думи, младежът прибра ножа, с който се хранеше и стана.
- Значи и ти се отказваш от мен? Е, аз нямам повече работа тука...
- Потърси себе си! Когато откриеш същността си, тогава се върни!- извика след него шамана.
Но тези думи не достигнаха до ушите на Магадо, а още повече до разума му. Заслепен от гнева си, той тръгна обратно към града...
* * *
Бе Чиринвойло тонанбе- празника на новото слънце. Още от ранни зори пъстрата тълпа от заселници и местни жители бeше тръгнала към планините на север. Едва привечер те достигнаха руините на Градът на боговете.
С празнични дрехи и настроение, всички бяха наобиколили площадката на Храмът на Слънцето, където започваше тържеството.
Когато червените лъчи на залеза погалиха оранжевото и охрено очертание на планинските хребети, на сцената се появи човек със внушителна маска на кондор и червени одежди. Златен диск на гърдите му показваше, че това е шамана. Под равния такт на барабаните и напевите на индианците, той започна да танцува, изобразявайки полета на кондора.
- Кажи ми, за какво пеят?- попита едно момиченце с бяла кордела, покачено на раменете на майка си.
- Пеят за отиващото си слънце и молят то да се завърне.- отвърна майката, като намести крачетата на любопитната палавница
През това време танцьорът извади един дълъг ремък и го завърза за високия каменен монолит, украсен с фигури на богове и животни. Това беше древен календар на инките.
Внезапно от тъмнината изскочиха седем други фигури, увенчани със страховити маски и индигови одежди. Те бяха седемте зли демона, които искат да откраднат слънцето.
Шаманът започна борба с тях, защото те му пречеха да обиколи церемониално с ремъка 13 пъти монолита- колкото бяха лунните месеци и така да "завърже" слънцето.
Напалените огньове осветяваха борещите се тела. Чуваше се тежкото им дишане и възгласите на публиката при някоя сполучлива хватка. Въпреки своята ритуалност, боят на моменти ставаше истински. Въпрос на чест беше да бъдеш последен повален от шамана...
Най-накрая и последния демон се повали на земята. Под тържествуващите викове на тълпата шаманът откачи златния диск от гърдите си и го завърза за края на ремъка. Слънцето беше
"завързано", за да не се изгуби в пътищата си в мрака тази нощ.
Празникът можеше да започне...
* * *
Празничните огньове осветяваха веселите лица на пируващите, чуваха се песни и наздравици.
Тържеството траеше цялата нощ и завършваше сутринта. Сред древните руини под звездите зрителите можаха да се насладят на чудната легенда за Лунното момиче.
Пред всички оживяха вълнуващите образи на влюбените младеж и девойка. Тяхната трагична съдба се рисуваше с магията на танца. Момичето с пухкави плитки и нежно лице пристъпяше толкова леко, сякаш наистина ходеше по лунните лъчи към своя любим. Накрая злият дух Каказбал разкъсваше нишките и тя завинаги оставаше Луна. Боговете превръщаха младежа във звезда, за да бъде винаги близко до своята избраница.
Всички очакваха с нетърпение изгрева, за да видят новото слънце. С не по-малко вълнение го очакваше и малката групичка кандидати за лечители. Когато часът настъпи, те се наредиха на площадката с каменната арка в една редица, загърнати плътно в черните си наметала.
Шаманът отново се появи и вдигна ръка, за да настъпи тишина.
- Днес е денят, в който избираме между нас онези, които да лекуват нашите тела и души. И нека Новото слънце да отсъди!
В този миг червените лъчи на изгрева избликнаха иззад скалите. Старият жрец пристъпи тържествено към редицата от коленичили ученици, озарен от светлината, извираща от каменната арка. Той вдигна лявата си ръка и сякаш в нея влязоха червените нишки на бъдното, а дясната положи върху челото на първия избранник.
- Избран!- отсъди той, отметна качулката от коленичилия и сложи на врата му пъстроцветния шал на посветения.
Същата церемония се повтори с още трима от молителите.
- Отхвърлен! Ял си риба!- строго прокънтя гласът на шамана над петия.
Обвиненият отметна качулката си и под нея се разпиляха косите на Лунното момиче. То се опита да посегне на живота си с нож, но пазителите го възпряха.
Шаманът прокара по въздуха длан от главата до петите на треперещата девойка и се взря в уплашените й очи, където бе прочел отговора.
- Не е твоя вината. В теб зрее живот. Иди си!- каза меко той и се насочи към последния в редицата.
Светият човек опря ръка върху челото му, но скоро я отдръпна като попарен.
- Кой си ти?- и смъкна качулката от главата му.
Къдрокосият младеж не каза нищо, тъй като всички го познаха.
- Магадо, ти извърши светотатство пред очите на Бога! Шалът на посветения не може да се получи с измама!-извика шамана обиден, разочарован и покрусен.
Изпълнявайки подстрекаващите възгласи на тълпата, пазителите- гуаррейос хванаха тялото на съпротивляващия се измамник и го вързаха.
За тежестта на постъпката нямаше съмнения нито от страна на индианците, нито от заселниците. Богохулния измамник бе отведен на пазарния площад, завързан на кол и замерван с хули и нечистотии...
* * *
Кофа с мръсна вода обля изпадналия в безсъзнание младеж и той с усилие отвори очи.
"Ех, ако шаманът бе сбъркал! Всичко бих дал да видя самоуверената му физиономия тогава!"- мислеше си Магадо в първите часове на изтезанието.
После всичко се разми в една странна отпуснатост и безразличие.
Ето, дойдоха старите му приятели от кръчмата.
- Философ! Фили-пили! Дрънкало!- подиграваха му се те и го замеряха с развалени плодове.
По обед дойде равина, поглади дългата си брада и размаха с гняв юмруци.
- Ето докъде те докараха твоите приказки! Отстъпник!-и го заплю.
Измъчваният напразно молеше някой от тълпата да му даде да пие. Оставените на поругание осъдени не издържаха повече от две нощи без храна и вода.
Ето, че след равина мина и баща му. Калфата, който го придружаваше потръпна при окаяния вид на младежа.
- Майсторе, няма ли да се застъпиш за сина си?
- Това не е моя син!- глухо отвърна бащата и си тръгна.
Под обедния зной парещата болка във вътрешностите на Магадо бе нетърпима. Ремъците отдавна бяха направили ръцете и краката му безчувствени и той се чудеше къде са.
Какво ли очакваше? Дори собствения му баща не помоли за пощада!Вече нищо нямаше значение. Огорчен и отхвърлен от всички, той потърси прегръдката на тъмнината...
* * *
В унеса Магадо се бе превърнал в сянка. В началото тя гледаше тъжно завързаното тяло, а после полетя към Града на боговете.
Там- на свещената арка беше кацнал кондора. Птицата го погледна с очи, проникващи до дъното на душата и той изпъшка.
Беше се върнал на кола. Звездите светеха и някой развързваше ремъците от тялото му. Две грижовни ръце го подхванаха и положиха на сламена постелка.
Звездите се движеха. Беше толкова слаб, че не можеше да помръдне. Небесните пламъчета се залюляха като над неговата бебешка люлка. Пееха ли те с гласа на майка му?...
* * *
Зверска болка в ръцете събуди оцелелия. Някой масажираше местата, където бяха впити ремъците.
Магадо отвори очи. Намираше се в някаква мизерна колиба върху един сламеник. Една жена с леко побелели коси го масажираше с някакъв мехлем и му се усмихна окуражително.
"Коя си ти? Защо правиш това за мен?"- би попитал младежа, ако имаше сили. Но само някакво хъхрене излезе от гърлото му.
- Пий!- каза жената и му даде една лъжица супа.
Той преглътна трудно. Никога не бе опитвал такъв елeксир, но можа да поеме само още две лъжици.
Странно, ръцете и краката не го боляха вече толкова. Бял покой изпълваше душата му. Сякаш се бе завърнал у дома...
* * *
Йокумба стъкна огъня и закачи под него котлето с вода. Трябваше да направи отвара за изтощения младеж. Тя се пресегна да свали няколко от закачените на гредите на тавана китки с билки за изтощения младеж, когато болният се размърда.
- Къде съм? Коя си ти?- попита той с прегракнал глас.
- У дома, в моята колиба. Казвам се Йокумба.
Стопанката беше половин бяла, половин индианка. Имаше къдрави и дълги прошарени коси. Магадо не би могъл да я познава, тъй като нямаше контакти с „простолюдието", както висикомерно го наричаше.
Изключително енергична, лечителката отмери нужните билки и ги хвърли в котлето. След няколко минути младежът вече пиеше изключително горчивия чай, под настойчивия й поглед.
След като го изпи, той облекчено се отпусна назад.
- Аз съм Магадо, син на…- започна болния своята изповед. Но беше прекъснат съвсем скоро.
- Знам.- каза стопанката- Всичко знам. Сега спи…
* * *
На следната сутрин Магадо се събуди без никакви болки. Той разглеждаше билките, които висяха и излъчваха приятен и тайнствен аромат.
Имаше чувството, че всичко досега е било сън, а сега се събужда като новороден.
Неговата спасителка бе запалила огън и вече готвеше нещо.
Младежът се надигна и огледа отново бедната покъщнина.
- Къде спа през тези две нощи?- запита внезапно той.
- Две ли? Та минаха седем дни, откак те свалих от кола…- и тя му посочи натрупаните кожи в ъгъла до огнището.
- Съжалявам, че съм спал в постелята ти.- каза Магадо смутено.
- Няма нищо. И без това трябваше да стоя будна, за да те наглеждам.
Закусиха попара и момъка за първи път стана от сламеника. Краката му се подгъваха, но стигна до вратата.
Там се виждаше реката, група дървета и ниви. Мъж, жена и дъщеря обработваха малка градинка. Група ратаи правеха тухли от кал и слама.
Чуваха се звънливите гласове на играещите деца, равномерното почукване от работилницата на ковача.
Толкова много хора, за чието съществуване изобщо не бе предполагал! Щяха ли да го приемат?...
* * *
- Провалих всичко.- каза Магадо на своята спасителка на следния ден.- Откъде да започна сега?
- От тук!- отвърна Йокумба и му подаде една мотика.- Прекопай тази леха!
Несвикналият с физическа работа младеж започна да копае, но това дело изобщо не му спореше. Изпотен и задъхан, той криво-ляво успя да свърши лехата.
През това време домакинята се връщаше с две ведра вода от реката. Тя ги остави на земята и погледна критично свършеното.
- Така ли се копае? Трябва всички едри буци да бъдат разбити!- каза на момъка тя и продължи невъзмутимо към колибата.
Магадо изпъшка, вдигна противното оръдие за изтезание и започна отначало. Този път използваше не сляпата сила, а ума си.
Когато слънцето се издигна на небето, той беше свършил, но и силите му също. Дробовете му свиреха, дрехите му бяпа подгизнали от пот.
- Тази работа е май по-голямо мъчение от онова на кола.- намери сили да се пошегува Магадо със своята наставница.
Йокумба му подаде една кърпа, за да изтрие потта си и една кратунка. Младежът погледна подозриктелно нейното съдържание, спомняйки си горчивото лекарство.
- Пий!- усмихна се жената.- Сок от боровинки. Дава сили.
- Е, справих ли се?- опита се да изпроси похвала Магадо, като се посъвзе.
- Не съвсем зле.- отвърна стопанката.- Утре- две лехи!
Последното накара мнимия болен да ококори очи и да направи ужасена физиономия. После прихна да се смее…
* * *
Работата в градината укрепи тялото на младежа, а духът му намери покой. За няколко дни той свикна с труда на земеделеца. Беше му забавно как умът и ръцете могат да вършат най-различни неща. Така съзнанието му не се занимаваше със случилото се и то му се струваше все по0-далечно и не толкова болезнено. Сякаш наистина се беше родил отново. Харесваха му дребните радости като добре свършената работа, одобрителните думи на Йокумба, разговорите със съседите и игрите на децата. Той се чудеше как досега не е имал сетива за ромоленето на реката, шепота на вятъра в дърветата и гласовете на птиците. Едно от децата го научи да различава техните песни.
Див и високомерен, сега Магадо разбираше колко тежък е труда и колко богати по душа са бедните хора, далече повече от празноглавите му приятели от механата.
* * *
Една сутрин времето беше лошо и неподходящо за работа. Младежът седеше на сламеника и гледаше свещенодействието на стопанката над котлето.
- Я ми подай онази билка!- каза Йокумба, като посочи.
- Ето ти ментата.- отвърна момъка и я подаде.
Тя го погледна безмълвно, после му нареди друго, без да се обръща.
- Дай ми… мащерка!
Билката бе избрана правилно.
- Зърнастец!
И тази билка бе сполучливо подадена.
Йокумба продължи да бърка отварата, която щеше да занесе на болната жена на ковача.
- Хм! Да копаеш не знаеш, а билките знаеш.- промърмори си тя.
- Имаше ги нарисувани в една книга.- отвърна младежа.
- А може ли да помиришеш рисунката?Виж!- обърна се Йокумба към него с две еднакви наглед билки в ръцете си.- Виждаш ли разликата?
Магадо разгледа внимателно двете китки. После ги помириса.
- Едната ухае на гора, а другата няма мирис- установи той, като поклати глава в знак на съгласие.
- Ето, виждаш ли? Не винаги в книгите можеш да откриеш всичко. Довери се на сетивата си!- каза поучително Йокумба, докато прецеждаше отварата.
Младежът излезе навън, за да донесе още съчки. Дъждът беше спрял,слънчевите лъчи се пречупваха през дъждовние капки на листата в цветни съчетания. Колко различен беше светът от онзи в книгите! Наистина бе чудесно предизвикателство да го опознаеш!
* * *
Вятърът стенеше в летвите, които се намираха над врата и не бяха заковани добре. Йокумба бе отишла да нагледа болните в околните къщи.
Магадо излезе от колибата. За да се отиде до Якуб ковача, трябваше да се мине оттатък реката по един дъсчен мост.
Младежът поздрави учтиво владетеля на огъня в неговото царство. Той погледа с интерес неговата работа. Якуб беше едър, с черни дълги мустаци и добродушно лице. Беше препасан с кожена престилка.
- Как е жена ти, майсторе?- попита Магадо, спомнил си за отварата, която бе донесъл предния път.
- Добре е. Оставил съм я да поспи тази заран.- отвърна любезно ковача.
- А ти като топиш метала, защо не правиш тъй..- попита младежа и подробно обясни за какво става дума.
- Хммм…А ти откъде го знаеш?- повдигна вежди ковача.
- От една книга.
- Хм, до сега ковашките тайни са се предавали от баща на син. Тази твоя книга…ковач ли я е писал?
- А ти пробвай!- настоя Магадо и се усмихна.- Всъщнос дошъл съм за малко пирони..
- Вземи си! Има колкого щеш!А…защо са ти?
- Искам да закова нещо…- с нежелание да обяснява отвърна момъка.
На обед собственоръчно издяланата и закована летва грееше на мястото си над вратата и фасадата на колибата имаше „приличен" вид. Магадо се радваше на това свое творение.
Когато Йокумба се завърна от обиколката си, тя поздрави уморено „майстора" за добрата идея. Този път лечителката се беше разболяла.
Младежът стъкна огъня, зави я с кожите, но тя трепереше от студ. С много труд лечителката изреди колко и от кои билки да вземе, за да направи лек.
Изцелителят по неволя се зае усърдно с работата си.
- Не толкова от таза билка! Слага се само една щипка!- чу се гласа на Йокумба.
Тя изпи приготвения лек и заспа.
Магадо реши да отиде на лов. Той си спомни как шамана хващаше игуани. Трябваше само да се издебне гущера, да се улови за опашката и рязко да се обърне по гръб. Меките му долни части тогава бяха уязвими за копие или нож, тъй като трудно се преобръщаше.
Така и направи. Трудно му беше да одере дивеча, но накрая и с това се справи.
За вечеря в котлето къкреше супа с парчета месо, патати и други зеленчуци за скъпата му наставница….
* * *
Тъй като Йокумба беше много болна, Магадо трябваше да отнесе едни мехлеми на продавачката Мерида на пазарния площад.
Като чу тази заръка, младежът настрахна. Той се страхуваше да отиде на мястото на своя позор, да не би да го познаят.
За негово облекчение, никой не разпозна в дрипавия и слаб момък някогашния богаташки син.
Мерида прие лековете и заплати с провизии, ккато обикновено. Тя дъвчеше хляб със сирене.
- Защо не си носите обяд от дома?- запита младежа.
- Няма кой да го приготви, нали цял ден съм тук.- обясни продавачката.
Младежът си тръгна, замислен над една идея, достойна за един предприемчив юдей…
* * *
Направените от Магадо питки фуджитас, напълнени с месо, зеленчуци и лют доматен сос много се харесаха на продавачите.
Всеки ден той ходеше по обед към пазара с тава закуски на главата си.
Веднаж по пътя го застигна един старец.
- Спорен ти ден, момко!- поздрави стария човек- Накъде си се запътил?
- Отивам на пазара. Ето- вземи една тортиля да утолиш глада си.
Старецът взе закуската и благодари.
- Вкусна е!- каза той, продължавайки с Магадо по пътя.-Хо!Вкусно!
При тези познати думи младежът се спъна и щеше да изтърве закуските, ако не бе оставил тавата на земята.
Пред него стоеше същия шаман от старите времена.
- Виждам, че си се променил, момко!- каза мъдреца, като го оглеждаше.- Добре! Много добре!Продължавай все така! А тортилите са наистина вкусни…
Младежът се наведе, за ди си вземе стоката. Той искаше да благодари на шамана за урока. Имаше да го пита толкова неща…
Когато се обърна, видя само един кондор, издигащ се над дърветата.
Наистина ли шамана бе този кондор? Беше ли той живата памет на инките? И защо го спаси?
* * *
Вече трети ден валеше проливен дъжд. В такова време Магадо и Йокумба играеха следната игра.
- Как се прави отвара за кашлица?
Младежът изреждаше съставките и тяхното количество.
- А за пролетната треска?
Магадо отговори и този път правилно.
Неговата учителка кимна одобрително и му каза със сериозен вид.
- И запомни, лечителят ник8ога не прави отрова или отвара за помятане. Той дава, не отнема живот…
Когато дъжда спря, Йокумба събра в торбата си билки и мехлеми, за да обиколи отново съседните села.
- Ще се забавя цяла седмица!- рече тя.- Да се грижиш за градината!
Магадо й подаде торбата и целуна ръката, която му бе дала нов живот и смисъл…
* * *
Дърводелецът Фернандо живееше с многобройната си челяд близо до мелницата. Той беше висок и слаб, с весел нрав и винаги имаше по една шега в устата.
- Хей, младежо, що за кораб си понесъл на главата си?- започна Фернандо, щом зърна натоварения с тава закуски гостенин.
- Има пробойна, ще потъне! Скоро викай децата да го разтоварят!- отвърна Магадо, като комично накраняше тавата ту на едната, ту на другата страна.
С радостни викове петте деца се втурнаха към гостенина и бързо изпразниха товара на "кораба". Най-малкото от тях, шестгодишно момиченце с къдрави кестеняви коси, подскочи и се сгуши в прегръдките на момъка. Тя беше неговата любимка.
Колко весело и топло беше в дома на дърводелеца! Тук младежа имаше усещането за дом и семейство, каквито нямаше, бе обграден с обич и разбиране.
Жената на дърводелеца се появи, за да внесе ред в палавата дружина. Дребна, закръглена и енергична, тя управляваше с твърда ръка своя "екипаж", пристигнал с втората вълна колонисти в Мексико.
-Мадре диос! Пак си се изцапал!- сгълча тя мъжа си и го накара да облече чиста карирана риза.
Майката се усмихна при вида на Кончита, която чуруликаше доволно в скута на гостенина и го дърпаше за косата, колчем той насочеше вниманието си другаде.
Домакинята сипа на двамата мъже от супата, която къкреше над огнището.
- Кончита, остави човека да хапне!- смъмри тя дъщеря си.
- Не си го давам! Той си е мой!- отвърна невъзмутимо къдрокосата непослушница и се изплези, наградена със смеха на останалите.
Магадо понечи да й даде една лъжица супа, но тя намръщи носле, категорично врътна глава, скочи на пода и отиде да си играе с кучето...
... Точно това кутре на бели и черни петна беше причината да се запознаят. Един следобед валеше проливен дъжд. Едва ли някой би се осмелил да излезе в такова време, но Магадо чу скимтене и излезе на прага. Недалече беше дървения мост, който по средата вече бе залят от бучащата река. Една светкавица освети отсреща и той видя едно момиченце, което се държеше за парапета и гледаше уплашено мътните води. То искаше да прибере кучето, неизвестно как преминало на отсамния бряг. Най-накрая събра сили и се завтече през наводнената част на моста,без да чуе предупредителния вик на младежа. Водата я повлече и удари в другото перило. Момъкът нямаше време за друго, освен да скочи в реката след безжизненото тяло. От следващите моменти той помнеше само как стискаше скъпоценния си товар и мокър до кости достигна колибата. Като по чудо и кученцето ги беше последвало.
Няколко дни Магадо полагаше грижи за малката си пациентка под съветите на своята наставница. Разказваше й приказки, даваше й чайове и своята обич. Никога досега не се беше грижил за някого. Чувстваше се особено, усещаше пълнота в душата си. Малката вълшебница покори сърцето му и излекува раните в него...
...- Имам една молба.- каза момъка, като привърши с обяда и спомените.
- Каква е тя?- попита домакина.
- Искам да направим изненада за Йокумба и...
* * *
В петък пренесоха наровете и ги сглобиха, като сложиха и нови сламеници отгоре. Повече ги затрудниха сглобките на краката на масата и столовете, но в събота на обяд всичко бе готово.
Магадо усърдно измете колибата, изми и подреди всички гърненца на новата полица, която бяха направили.
Съботният обед беше тържествен в дома на дърводелеца. Пиха текила и пяха най-различни песни.
В неделната вечер Йокумба още не беше пристигнала. Младежът отиде няколко пъти до завоя на реката и се връщаше все по-разтревожен.
Тя дойде по пладне на другия ден, като вървеше бавно. По лицето й бе изписана болка и умора, но малко се поразведри като видя приготвената изненада.
- Нямаше нужда!- протестираше притеснено Йокумба пред "майсторите"на мебелите.- И старият сламеник си беше удобен. А виж- масатае нужна...
Лечителката накара Магадо да й подаде отварата от напръстник, отмери няколко капки в керамичната чаша и го изпи с малко вода.
Тя погледна ученика си с любов и тревога.
- Ке паса? Какво се е случило?- запита младежа.- Направих всичко това за теб, но без теб то няма смисъл...
- Има! Ти се научи да се трудиш и да уважаваш труда и на най-бедния човек. Това не е малко. Но друго има- добави бавно Йокумба.- Баща ти е болен. Навярно-безнадеждно...
Магадо се облече набързо във възможно най-приличните си дрехи. Лечителката оправи реверите му и го потупа.
- Върви! Трябва да оправиш тази каша...
Притеснен от новината, момъка забърза към града...
* * *
Един дрипав и слаб момък похлопа на портите на сапунджията. Вечерта се спускаше над града, дюкяните се затваряха, група младежи отиваше към близката кръчма.
- Кой е?- запита някой, без да отваря резето.
- Нося лекове за господаря.- отвърна момъка, без да се представи.
Вратата се отвори и слугата пропусна неочаквания лечител. Когато стигнаха стаята на болния, оттав излезе първия калфа. Той измери с поглед младежа, сторил му се познат, но после сви рамене и заслиза по стълбите.
На леглото лежеше едър мъж, видимо изтощен от треската. Някога светлорусите му коси сега бяха тютюневожълти.
Лечителят отмери малко отвара за треска в една чаша и се опита да я налее в устните на мъжа. Той открехна клепачи от живителната течност и впи трескавите си очи в младежа.
- Магадо? Сине!Ти ли си? Или Бог те праща да ме прибереш?
- Аз съм, татко.- отвърна развълнувано сина.
- Прости ми. След като майка ти умря, сякаш мълния изгори сърцето ми. После работата потръгна. Имането замая главата ми. Парите и властта, която даваха бяха всичко за мен, но душата ми бе пуста. Мислех си, че мога да купя обичта ти със същите тези пари...
- Колко пъти съм искал вместо това да ме прегърнеш и да ми кажеш, че ме обичаш!-каза Магадо.- Толкова ли трудно бе да го сториш?
- Прости ми. Не знаех как да го сторя. Исках най-доброто за тебе, да наследиш занаята ми и да станеш човек. Прощаваш ли ми?
- Прощавам ти.-прошепна сина.-И ти ми прости за моята неразумност и гордост.
Последните думи бащата навярно не ги чу. Бе престанал да диша...
* * *
Магадо погреба баща си на следния ден. Слугите, работниците и калфите не можеха да повярват, че сина е жив.
На младежа му трябваха още два дни, за да провери бащините тефтери. Той даде работилницата на двамата калфи. Останалите пари раздаде поравно на работниците и слугите. От вещите взе само книгата за билки и брошката на майка си.
Всички бяха изненадани от постъпката му и неочакваната промяна, настъпила в блудния син. Биха го сметнали за луд, ако не беше наместил изкълчения глезен на един слуга и дал отвара за детето на готвачката.
Магадо въздъхна и затвори портите на работилницата. Той затвори последната страница от своето минало...
* * *
Зад завоя вече можеше да се види свидната колиба. Странно, от комина не излизаше пушек. Със свито сърце Магадо се завтече по дървения мост.
В колибата нямаше никого. Той отиде към съседите, за да попита за учителката си.
Дърводелецът го посрещна този път мълчаливо, покани го да седне и му сипа една текила.
- Къде е Йокумба? Казвай...какво се е случило?
Фернандо го погледна и едва промълви.
- Отиде си.
- Но... как така? Как е възможно?- недоумяваше Магадо.
- Тя ти остави едно малко сандъче...
Дърводелецът се върна от кухнята с една малка кутия с плъзгащ се капак...
* * *
Младежът отвори кутията под сянката на старото дърво. Листата шепнеха тъжно. Той отмести капака и ... занемя.
Вътре беше шалът на посветения.
- Как? Как е възможно?Как не съм разбрал?- питаше се на глас той.
Беше живял с една посветена, без изобщо да разбере.
Когато преди няколко години беше посегнал към скъпоценното парче плат, той си мислеше, че ще получи наготово почит и слава.
Но наивния богаташки син не можеше да разбере, че не шала прави човека, а онова, което е вътре в него.
Шалът на посветения не беше парче тъкан, а призвание, което трябваше да се заслужи със всяко едно дихание, мисъл, чувство и дело.
Магадо целуна благоговейно шала на своята любима учителка, завърза го на дървото и коленичи.Шалът заплющя на вятъра и като нежна милувка премина през сърцето му и го разтърси целия.
Един кондор изкрещя в небето. Младежът го погледна през сълзите в очите си.
- Ела!Стига си плакал!- побутна го Кончита- Знаеш ли, че...
Той стана, пое детската ръчица и потеглиха към къщата...
* * *
Йокумба стоеше на върха на пирамидата на Слънцето в Града на боговете Теотихуакан.
Тя повдигна дясната си ръка и каменната арка се изпълни със златна светлина.
Лечителката понечи да влезе в нея, но могъщ глас се чу отвътре.
- Още е рано! Имаш нов ученик!
Златната светлина плисна и я обля цялата. Жената се олюля, но остана на краката си. Божественият огън смъкна товара на годините, болките в сърцето стихнаха,, косите й придобиха прежния цвят, бръчките се изгладиха,но очите помнеха преживяното.
Тя се вгледа в окото на кондора, за да види новия си ученик. Настъпваше пролет и като пъпка жадно я викаше духът му, за да разцъфне...
* * *
Някои бележки:
1.Градът Теотихуакан наистина се намира в планините на 30 км. северно от Мексико сити и е туристическа забележителност.
2.Площадката с каменната арка наистина съществува и там всяка година има празници.
3.Описаната пещера със скални рисунки на първобитни хора също я има, но за целите на разказа е "преместена" по-наблизо.
4.Ритуалът със "завързване" на слънцето се е извършвал на Мачу Пикчу, но има данни, че такива каменни календари имало и в другите градове на инките.
5. Fray Juan de Zumárraga и Vasco de Quiroga през 17-ти век проповядвали подобни хуманни идеи и създаването на утопичния Град на Бога.
6.Идеята за привнесения характер на човешките жертвоприношения от кастата на жреците е авторово мнение.