автор: salza

Оливър Бейкън живееше на най-горния етаж на една къща, която гледаше към Грийн парк. Той имаше апартамент - със столове, подредени по ъглите и тапицирани с кожа. Дивани изпълваха пространствата около прозорците, дивани облечени с луксозна фигурална дамаска.
Прозорците - имаше три големи прозореца - бяха драпирани с вкус с тънки, мрежести пердета и сатен, изпъстрен с нежни орнаменти. Махагоновият шкаф беше дискретно натъпкан с подбрани марки бренди, уискита и ликьори.

От средния прозорец Оливър гледаше надолу към лъскавите покриви на скъпите коли, натъпкани край тесните канавки на Пикадили. Човек не можеше да си представи по-централно място за живеене. В осем сутринта той сядаше да закусва - закуската му се поднасяше на поднос от слугата, който преди това разгъваше вишневия халат и му го подаваше. Той обичаше да отваря писмата си със своите дълги, заострени нокти и да вади от тях твърди, луксозни покани, върху които се мъдреха гербове и орнаменти на дукеси, графини, виконтеси и благородни дами. След това той обикновено се миеше, после ядеше препечената си филия, а накрая преглеждаше вестника си, седнал до яркия огън на елекртическата печка.

"Ей, Оливър," казваше си той, "ти, който започна живота си в една мръсна, малка уличка, ти, който...." - в този момент той обикновено поглеждаше към краката си, които изглеждаха отлично, обути в перфектни панталони, в перфектни боти и също толкова перфектни гети. Всички те бяха с красива кройка и изглеждаха блестящо, защото бяха скроени от най-добрите материи и от най-изкусните ножици на Севил Роу. Често той събличаше одеждите на настоящето, забравяше кой е сега и се превръщаше отново в малкото момче от тъмната уличка. Някога той си мислеше, че най-голямата му амбиция е да продава откраднати кученца на натруфените дами в Уайтчапъл. И един ден той наистина я постигна. "О, Оливър," изплака тогава майка му, "кога ще ти дойде умът в главата, синко?" ....
След време той започна работа при един търговец, известно време продаваше евтини часовници, след това открадна един портфейл и го занесе в Амстердам.... При този спомен той се подсмихваше - старият Оливър си припомняше младия. Да, той продаде трите диаманта на добра цена, плюс това получи комисионна за смарагда. След това той се установи в малка стая зад магазина на Хатън Гардън. Там имаше везни, сейф, дебели лупи, и тогава... тогава....Той се усмихна. Когато в някоя гореща вечер минаваше сред групите скупчени бижутери, които обсъждаха цени, златни мини, диаманти, новини от Южна Африка, някой от тях докосваше с пръст носа си и издаваше нещо като :" Хъъъъмммм", докато той минаваше. Беше само мънкане, не повече от потупване по рамото, един жест с пръст на носа, шушукане, което се разнасяше сред скупчените бижутери в Хатън Гардън през горещия следобед - О, колко отдавна беше това! И все пак Оливър го усещаше като гъделичкане по гръбнака, като побутване, като шушукане, което значеше : "Вижте го, младия Оливър, младия бижутер, ето го - минава." А колко млад беше той тогава. Започна да се облича все по добре и по-добре, след това си купи елегантна карета, след нея - кола. В ония далечни времена, той първо се издигна до кръга на добре облечените хора, а след това - тръгна надолу, към щандовете. Сдоби се с вила в Ричмънд, с изглед към реката и червени рози, пълзящи по декоративните решетки, а Мадмоазел имаше навика да откъсва по една роза всяка сутрин и да я пъхва в бутониерата му.

"Така," - каза Оливър като повдигна и опъна краката си. "ТАКААА..."
И той застана под портрета на стара дама, който стоеше на полицата над камината и вдигна ръце с допрени една в друга длани, като че ли й отдаваше почит. "Аз удържах на думата си," - каза той. "Аз спечелих облога." И това си беше вярно - той беше най-богатият бижутер в Англия, но неговият дълъг и гъвкав нос, който приличаше по нещо на слонски хобот, като че ли казваше чрез странното треперене на ноздрите ( всъщност изглеждаше като че ли целият нос трепери, не само ноздрите), че той все още не е напълно доволен, все още подушваше, че нещо се крие под земята малко по-нататък. Представете си един огромен шопар пуснат на поляна с трюфели - той разравя тук и там по някой трюфел, но все още надушва големия, черен трюфел, заровен малко по-нататък. По същия начин Оливър винаги надушваше в богатата почва на Мейфеър онзи по-голям и по-черен трюфел, заровен малко по-нататък.

Той пооправи перлената игла на вратовръзката си, стегна се в елегантно синьо пардесю, взе жълтите ръкавици и бастуна и олюлявайки се заслиза по стълбите, като ту подсмъркаше, ту въздишаше през дългия си, остър нос докато минаваше по Пикадили. Защото все пак той си беше един тъжен и неудовлетворен човек, човек, който търсеше нещо скрито, въпреки че беше спечелил своя облог.
Той се олюляваше леко докато вървеше, точно както се олюлява камилата в зоологическата градина, когато върви по асфалтираните алеи гъмжащи от бакали и техните жени, които ядат от хартиени кесии и хвърлят по пътеките малки, смачкани топчета сребриста хартия. Камилата презира бакалите, камилата е недоволна от съдбата си, камилата вижда синьото езеро и редицата палмови дървета пред него. Така и великият бижутер, най-великият бижутер в целия свят, вървеше с олюляваща се походка по Пикадили, облечен перфектно, с ръкавици и бастун, но недоволен, докато не пристигнеше в тъмното, малко магазинче, което беше известно във Франция, Германия, Австрия, Италия и дори в цяла Америка - малкото, тъмно магазинче в една от пресечките на Бонд Стрийт.

Както винаги той мина през магазина мълчаливо, въпреки че четиримата мъже там - двамата по-възрастни - Маршъл и Спенсър и двамата млади - Хамънд и Уикс - се изправиха и го загледаха със завист. Само един пръст на ръкавицата с цвят на кехлибар, помръдна леко, за да потвърди, че тяхното присъствие е забелязано. Той продължи навътре и затвори зад себе си вратата на кабинета си.

Той отключи решетките, монтирани на прозореца. В стаята нахлу глъч от Бонд Стрийт и шум на далечно движение. Светлината на лампите от дъното на магазина заблестя нагоре. Шест зелени листа се поклащаха леко на едно дърво - месецът беше юни. Но Мадмоазел се беше омъжила за г-н Педър от местната пивоварна - и сега нямаше кой да закичва рози в бутониерата му.

" Така," - каза той с полувъздишка и полусумтене, - "Такааа...."
След това той докосна един бутон на стената и част от ламперията бавно се плъзна встрани - зад нея имаше стоманени сейфове, пет, не, шест на брой, всичките направени от блестяща стомана. Той завъртя един ключ, отключи един сейф, след това друг. Всеки сейф беше облицован отвътре с тъмночервено кадифе и във всеки бяха наредени бижута - гривни, огърлици, пръстени, диадеми, дукески коронки, скъпоценни камъни в стъклени кутийки, рубини, смарагди, перли, диаманти. Всички лежащи на сигурно място, хладни, но вечно пламтящи със своя собствена сгъстена светлина.

"Сълзи!"- каза Оливър гледайки перлите.
"Кръвта на сърцето!"-каза той като погледна рубините.
"Барут!" - продължи той като разтърси диамантите в ръката си и в тях пробляснаха малки пламъчета.
"Барут достатъчен да вдигне във въздуха Мейфеър - високо, високо, чак до небето!" Той наведе глава назад и издаде звук подобен на конско цвилене докато го казваше.

Телефонът на масата избръмча приглушено и раболепно. Той затвори сейфа.
"След десет минути" - каза той - "Не по-рано." И той седна на бюрото си и погледна към главите на римските императори, които бяха гравирани на копчетата на ръкавелите му. И отново съблече дрехата на натоящето и се превърна в онова малко момче, което играеше на топчета в уличката, където всяка неделя се продаваха крадени кученца. Той беше пак онова хитро и проницателно малко момче, с устни като мокри череши. То заравяше ръце в дълги ивици кравешко шкембе, потапяше пръсти в тигани с пържена риба и тичайки се промъкваше през тълпата. Той беше слабичък, пъргав, с очи, които блестяха като влажни камъчета. А сега...сега стрелките на часовника продължаваха да се движат - едно, две, три, четири... Дукесата на Ламбърн чакаше неговото благоволение, Дукесата на Ламбърн - дъщеря на стотици графове.

Тя щеше да чака десет минути, седнала на стол в магазина. Тя щеше да чака той да й окаже честта да я приеме. Тя щеше да чака докато той е готов да я приеме. Той погледна часовника в шагреновата кутийка. Стрелката помръдна. Със всяко мръдване на стрелката на часовника пред него - поне така му се струваше - той печелеше - гъши пастет, чаша шампанско, чаша отлежало бренди, пура, струваща една гвинея. Часовникът му поднасяше всичко това и го подреждаше на масата пред него докато течаха тези десет минути. След това той чу бавни и леки приближаващи се стъпки и шумолене в коридора. Вратата се отвори. Г-н Хамънд се залепи за стената.
"Нейна Светлост!"- обяви той.
И той зачака там, плътно залепен за стената.

Докато се изправяше Оливър чу шумоленето на роклята на дукесата по коридора. След малко се появи и огромната й фигура, която изпълни вратата и донесе в стаята аромат на парфюм, престиж, надменност, лустро и гордостта на всички дукове и дукеси накуп. И точно както вълната се разбива и разпръсква в скалата, така и нейната фигура се разстла, когато седна - запълвайки пространството, шумолейки и падайки над Оливър Бейкън, великия бижутер, засипвайки го с искрящи, ярки цветове - зелено, розово, виолетово, телесни миризми, преливащи се цветове и лъчи, искрящи от пръстите й, с глава накланяща се под украсената с пера шапка и тяло облечено в блестяща коприна. Тя беше грамадна жена, много дебела и висока, здраво пристегната в рокля от розова тафта, на видима възраст доста след зрялата. Също като чадър за слънце с волани и като папагал с многобройни пера - тя сгъна воланите и събра перата си и сякаш се смали и потъна в коженото кресло.

"Добро утро, г-н Бейкън," - каза Дукесата и протегна напред ръка, от която свали бяла ръкавица. Оливър се поклони ниско докато се ръкуваше. И докато техните ръце се докосваха връзката помежду им беше поставена на изпитание за пореден път. Те бяха приятели, но и врагове - той беше господарят, а тя - господарката, всеки мамеше другия, но и двамата се нуждаеха един от друг, всеки се страхуваше от другия, всеки чувстваше този страх у другия и го съзнаваше всеки път когато си стискаха ръце в малката, тъмна стаичка с бели светлини отвън и дървото с неговите шест листа, далечния звук на уличен шум и сейфовете зад тях.

"А днес, Дукесо, какво мога да направя за вас днес?" - каза меко Оливър.
Дукесата разтвори сърцето си, разкри сърцето, което само тя познаваше и го направи със замах. Мълчаливо и с въздишка тя извади от чантата си торбичка от светла кожа, която приличаше на дълга, жълта белка. И от един процеп в корема на белката тя изсипа перли - десет перли. Те се търкулнаха от цепнатината в корема на белката - една, две, три, четири - като яйца на някаква райска птица.

"Това е всичко, което ми остана, скъпи г-н Бейкън" - изпъшка тя. Пет, шест, седем - те се търкулнаха надолу, надолу по склоновете на огромните като планини възвишения, които предствляваха краката й, в тясната долина на скута й - осем, девет, десет. Те лежаха там, обгърнати от блясъка на тафтата с цвят на цъфнала праскова. Десет перли.
"От колана Епълбай," - проплака тя - "последните са, наистина последните."
Оливър протегна ръка и взе една от перлите, като я хвана между палеца и показалеца си. Тя беше кръгла и лъскава. Но дали беше истинска или фалшива? Дали тя го лъжеше отново? Нима отново се осмеляваше да го лъже? Тя сложи пълните си, закръглени пръсти на устните си. "Ох, ако Дукът разбере...."- прошепна тя. "Скъпи г-н Бейкън, имам такъв лош късмет..."
"Дали беше играла пак комар?"
"Този разбойник! Този кожодер!" -изсъска тя.
"Мъжът с белега на скулата, дали е той? Лошо попадение. А Дукът имаше бакенбарди, беше безмилостен и щеше да я нареже на парчета и да я заключи само ако знаеше това което аз знам," - помисли си Оливър и погледна към сейфа.
"Араминта, Дафне, Диана" - изстена тя - "това е за ТЯХ."
Дамите Араминта, Дафне и Диана бяха дъщерите й. Той ги познаваше и обожаваше. Но беше влюбен в Диана.

"Вие знаете всичките ми тайни," - каза злобно тя и се затъркаляха сълзи, сълзи като диаманти, които обираха пудрата, напластена по бръчките на нейните бузи, бели като черешов цвят.
"Стари приятелю,"-измърмори тя - "стари приятелю."
"Стара приятелко,"- повтори той - "стара приятелко,"- като процеди думите през зъби.
"Колко?" - попита той.
Тя покри перлите с ръка.
"Двайсет хиляди," - прошепна тя.

Но дали перлата беше истинска или фалшива, тази която държа в ръката си? Коланът Епълбай - нали тя го продаде преди време? Той можеше да позвъни на Спенсър или Хамънд. "Вземи ги и ги тествай," - можеше да му каже той. Протегна се към звънеца.

"Ще дойдете ли утре? - настоятелно го прекъсна тя. "Министър-председателят - Негово Кралско Височество...." - тя спря за миг. "И Диана..." - добави тя.
Оливър свали ръката си от звънеца.
Той погледна зад нея, към гърбовете на къщите на Бонд Стрийт. Но това, което видя не бяха къщите на Бонд Стрийт, той видя една пенлива рекичка, в която подскачаха сьомги и пъстърви, и Министър-Председателя и себе си облечен в бял елек, и Диана. Той погледна към перлата в ръката си. Но как би могъл да я провери - в светлината на реката? В светлината на очите на Диана? Но Дукесата не откъсваше очи от него.

"Двайсет хиляди" - изпъшка тя - "залагам честта си!"
Честта на майката на Диана! Той придърпа чековата книжка към себе си и извади писалката.
Той написа - "Двадесет..."- и спря да пише. Очите на старата жена от картината го гледаха - тази стара жена беше майка му."Оливър!" - предупреди го тя, - "Бъди разумен! Не ставай глупак!"
"Оливър!" - намеси се с умоляващ глас Дукесата ( сега обръщението беше "Оливър" а не "г-н Бейкън") "Ще дойдете ли да прекарате с нас един дълъг уикенд?"
"Сам в гората с Диана! Ще яздят сами в гората с Диана!"
"Хиляди."- написа той и се подписа.
"Заповядайте, "- каза той.

И отново се разтвориха воланите на слънчобрана, разпериха се перата на папагала, вълната се разгърна и всички саби и копия на Ейгънкорт се изправиха, когато тя се надигна от стола си. Двамата възрастни служители и двамата млади - Спенсър и Маршъл, Уикс и Хамънд се отдръпнаха зад тезгяха, завиждайки му, докато той я съпровождаше през магазина към вратата. А той леко им помаха с жълтия пръст на ръкавицата си, докато тя здраво държеше в ръцете си своята чест - чека за двадесет хиляди лири с неговия подпис.

"Фалшиви или истински?" - запита се Оливър, затваряйки вратата на кабинета си. Те лежаха там, десет перли върху попивателната хартия на масата. Той ги занесе до прозореца. Погледна ги на светлината през увеличитеното стъкло....Това, това беше трюфелът, който той беше изровил от земята! Гнил отвътре, изгнил до самата сърцевина!
"Прости ми, майко!" - въздъхна той и вдигна ръка, сякаш искаше прошка от старата жена от картината. И той отново беше онова малко момче от уличката, където продаваха кученца всяка неделя.
"Защото.." - измърмори той, събирайки длани - "това ще бъде един дълъг уикенд."