автор: Fanagoria

Не се разделяй с мене като с празник!
До себе си на следващия ден
ще доловиш - мъчително и празно -
пространството, оставено от мен.
Гласът ми всяка нощ ще те преследва.
Очите ми ще търсят твоя сън
и в него ще те гледам, ще те гледам...
Ще бъда с теб в дома ти и навън.
И цял живот - където и да идеш,
додето и да стигне твоя път,
полепнали по тебе като миди,
със тебе спомените ще вървят.
В момент на слабост като зов ще светват.
Ще те спохождат в миг на самота.
И този стих, изречен като клетва,
ще носиш жив във себе си, в кръвта...
А във ръце с най-силната си карта
щом се усмихнеш поразвеселен,
ще те издебне моят смях хазартен,
за да усетиш, че си пак със мен

и ще ме чакаш.
Дълго ще ме чакаш
да дойда неочаквано.
И как
надеждата си ще делиш
със влака,
докато дойде
следващия влак....

Случайността е мила и капризна.
Знам, ще ни срещне с теб веднъж поне
и ще се спреш пред тъжния си избор
дали да ме познаеш. Или не.
Ще ме познаеш... Аз ще предизвикам
в душата ти неясен резонанс,
какъвто ти не би познал с друг никой,
защото там, в душата ти - съм аз...

Не се разделяй с мене като с празник!
Ще разбереш по пътя към дома,
че сам не би могъл да се опазиш
от думите, очите, от съня...
Докоснат от най-древната магия,
нима ще бъдеш някога спасен?
Ти можеш вдън живота да се скриеш,
но не от себе си.

И не от мен.