автор: Perdita

Ние сме изтъкани от мнителност. Съмненията пробягват в сърцата ни като гущерчета по стара къща. И сякаш изпълзяват от "нищото" или потъват в него, подобно на същите тези красиви животинчета.
Но просто не става така. Във Вярата няма тайни входове и тунели. Тя, както и Любовта, не е вариантна - или я има, или не. Простичка и естествена е, и да, наистина е като гущерите, ала защото и те са естествени и някак еднакво неподвластни и на земното, и на небесното притегляне. Ей така - самите себе си са...

Има една далечна страна. Тя, всъщност, е състояние на душата. Като гълъб или смеха на дете е, в нея няма двусмисленост.
Там живее Вярата...
Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо, че един ден жената се притеснила. Не била свикнала така. Казала си - не съм достатъчно хубава и млада, след време той ще спре да ме харесва, да ме желае. А може би ме лъже за някои неща - трябва ли сляпо да му вярвам? Откъде-накъде? Няма чудеса, дори любов не е сигурно дали има - та всичко си е толкова обикновено! Шумните улици, скучните ми дни, вечното готвене и чистене, умората. И този мъж е обикновен. Ще ме приеме скоро за даденост и...ще охладнея. А и наистина, какво толкова вижда в мене?...Не, няма смисъл...Освен това не мога да изтърпя повече болка! Ако ме нарани, няма да издържа...
И тя си тръгнала. Колкото повече се отдалечавала с всяка дума на неверие, толкова мъжът някак изчезвал. Липсвали му топлите й очи, мекият глас, ласките й, които го извайвали. Сърцето й се затворило, душата й се смалила. И в един миг и двамата се върнали в долния свят. Повече не могли да се намерят.
Да, усещали, че нещо им липсва, но само смътно си спомняли, че са го имали и са го изгубили, защото тя си тръгнала невярваща, а на него вярата не му стигнала да я спре, да я създаде отново, както светлината подхранва всяко утро.
И едно дете не се родило. Не проплакало, не се усмихнало. Не получило името си... Колко ли е осиротяла Земята?
В тази страна Вярата е ореол, обвил не иконите, а всяко дърво или тревичка. Красиво е. Но много рядко стигаме дотам. Не е лесно да се издърпаш от блатото си. То бълбука като приспивна песен, унася ни и заживяваме в блатната смърт. Нищо, че е измислица, че наистина го няма. Като онази непроходима гора пред замъка на омагьосаната принцеса е. Принцът никога не я унищожава дърво по дърво, клон по клон, сантиметър по сантиметър. Не че и така не може. Но нали е в приказка, успява да проумее нереалността на гората и да я преодолее с един замах. Обратно на нас, в преобърнатия свят.
Едно момченце не се родило. То гледало през процепа на Сътворението как майка му и баща му се отдалечават.
Ставало му все по-мъчно.
Блестящото сърчице помръквало. Само родените в страната на Вярата деца не се раждат слепи. Слепотата, както знаело момчето, не е от очите, нито виждането е от тях.
Мъката му станала толкова непоносима, че излетяла като черна птица. Тя политнала право към Земята. Там се разделила на две и едното й крило достигнало майката, другото бащата.
Оттогава крилата опитват да съберат отново родителите. Но какво са две мънички крила?
А нероденото в светлината дете още очаква птицата да се завърне. Ала вече започва да я забравя. Когато съвсем я забрави, ще си намери други родители - най-вероятно невярващи - и ще се роди и то такова. Ще му липсва отлитналата душа. Ще му липсва Любов...
Раждат ли се изобщо деца на Вярата? И доколко сме живи? Пиесата, в която живеем, е някак еднаква за всички. Декорите са същите, актьорите. Подтискащо е, предопределено е...Та аз ли съм всъщност тази, която взима решенията? Избирам ли нещо повече от марката прах за пране? От това в кой от наложените варианти на развитие да се вмъкна?
Почти винаги, като слушам оплакванията, копнежите, объркванията и мечтите на приятелките си, имам странното усещане, че не говорят те. И още по-странното усещане, че това са и моите реплики, моят сценарий, моите "избори".
А най-странно е усещането ми, че вратата на клетката е винаги отворена, че дори няма клетка. Но си я създаваме - като ония скривалища, в които можем да се скрием, ако започне война. Да, същата като тях е - изкуствена и непригодена за дълъг, нормален живот.
Истината е, че война няма, ала въпреки това живеем в скривалища денонощно. Понякога се показваме навън и чистият въздух не ни понася. Винаги съм си мислела, че ако се върна в праисторическо време, ще припадна от въздуха.
Истината е, че блатото е добре измислено и добре функциониращо. Някак направо безсмъртно е...
Жената и мъжът забравили един за друг, макар че много си липсвали.
Тя - независимо дали била сама или с някого - усещала празнотата в сърцето си. Мъжът чувствал същото. Никога повече не открили такава любов, не се намерили отново. Станали и те добри актьори в чуждата пиеса.
Да, има такава далечна страна - състояние на душата. И там наистина живее Вярата. Да повярваш, значи да не се противиш на любовта. Скритото съкровище във всеки от нас не е от диаманти. То е перла, то е магическия "съд", създаващ живот.
...Не така е замислен животът, както го живеем. Проваляме замисъла му, защото се раждаме някак кармично обременени с невяра. През цялото време ми се струваше, че трябва да нарека това, което пиша, "Приказки за невярата"...
Ала тогава няма да са приказки - краят няма да е щастлив. Детето ще порасне и ще се влюбва неведнъж, ще "обича" неведнъж. А толкова ми се иска да го отведа в приказката му! Да съм трите вълшебни феи, които му предрекли щастливо бъдеще. Да съм неговия ангел-хранител.
Не вярваш ли в някого, значи не го обичаш достатъчно. Това е. Просто е това. Да повярваш в него...показва, че сърцето ти е чисто. Миксът от вяра и невяра, от любов и нелюбов е задънена улица. Търсенето на гаранции, на сигурност, замърсява сърцата ни, стеснява проводимостта ни за Любовта.
"Инстинктът" за Любов е над инстинкта за самосъхранение. Защото Тя е смисълът. Само ако спреш да се интересуваш дали ще оцелееш, ставаш способен да обичаш безусловно. Колко "Обичам те!" са такива?

...Една жена обикнала един мъж, както никога преди не била обичала. И тя, и той се намерили, създали се в страната на Вярата. Било прекрасно усещане, и не просто мигновение, а продължавало вече година... Било толкова магическо!
Двамата сякаш четяли в душите си. Дори Времето, прехласнато от тази красива игра на Огъня, спирало да ги погледа. Забравяло да отброява секундите, минутите, преходността. Понякога две-три сълзи се отронвали от клепачите му. Тогава росата затрептявала и се целувала с дъжда.
Мъжът построил къща, а жената оградила двор, в който посадила няколко дръвчета и много цветя. Двамата никога не забравяли да се целунат, да се погалят, да погледат звездите...Скоро им се родило дете, момченце. Любували му се, подскачали от радост при първите му стъпки и смешни думи..."Светът, казвали му те, е в самия тебе. Разбираш ли, разстоянията не съществуват. Не търси навън, там няма нищо, празно е. Търси в себе си и ще откриваш постоянно чудеса. А когато сърцето ти трепне от някое хубаво момиче, търси чудесата и в нея - това пътуване никога няма да ти омръзне..." Обяснявали му, че Бог не ни е създал, за да вършим неговата работа - не сме тук, за да се научим да превръщаме всяка енергия и материя в нещо друго. Дошли сме с много по-трудна задача - да извървим пътя навътре в себе си и в хората, които обичаме. И така да вдъхнем топлина в света на сенките и формите...
После им се родило момиченце. То дошло с толкова много Вяра, че приличало на ангелче. Птиците кацали на рамото му, сърничките идвали без страх и ядяли хляб от ръцете му.
Майката и бащата нищо не му обяснявали, то вече знаело. Не сътворявало света - той си бил хубав и така. Светът очаквал това дете отдавна, както люлката очаква бебето - просто да го приюти и да поема добротата му, смирението в душата му, усмивката.
Исус е казал: "Ако имате Вяра колкото синапено зърно, като кажете на тая планина да скочи в морето и тя ще ви последва"...Самият той е имал много повече Вяра. За да остане като ЛЮБОВ.

29авг.-1септ.2005г.