автор: milko

Тя
не знае нищо
за чуждите нищо
Прекосява поредно сърце

После, с поглед на мъченица,
обхожда своето нищо
(смята, че е наследство
от чуждите нещота
…или нищота?!?)
Разперва шлейф на страдание,
развява самосъжалението си
и отминава

Тя твърди, че няма сили за нищо
Освен за своето нищо
Но не знае нищо за чуждите нищо
(Вече съм сигурен - не иска да знае)

Вечер я завивам със сaмотата си
Върти се неспокойно, отмята завивката
И си повтаря: "...няма нищо, нищо.."

Но, Василиса, защо завеща
толкова грозота -
моето
и множество чужди
нищо?