автор: gadina_

Приятелите, моите приятели
са нещо, много повече от хора.
Те не веднъж и дваж са ме спасявали,
когато тръгна с вятър да се боря...
И после тихомълком са преглъщали,
когато мълчаливо ги напусна,
защото знаят - аз си се завръщам
(най-малкото когато мрак се спусне).
Навярно имат корабни въжета
наместо нерви (щом търпят ме още)
съвсем сама да ходя срещу себе си
и после да им уревавам нощите...
Приятелите, моите приятели
не съдят строго щом направя глупост.
Усмихват ме, когато в мен вали
и ми се радват щом изпадна в лудост.
А аз... не знам дали ги заслужавам
щом често на "порои" ги обричам.
Едно да знаят само се надявам,
че много, не, безкрайно ги обичам!