Не те видях,стоеше все зад мен,
обръщах се,а теб те нямаше,
променяше ти и въздуха в обикновен,
а тялото ти дишаше...
Не те и чувах,сякаш си нищото,
като една прашинка нищета,
не те приемах като дишащо,
ти нямаше и красота...
Но все пак стоеше там,зад ъгъла,
на моите мисли толкова смутено,
и няма как да съм се лъгала,
защото знак бе всичко обикновено...