"Хората трябва ли да прекланят глава пред победителите? Вие бихте ли го направили, Квинт? Аз?" - генерал Максимус, войник на император Марк Аврелий-180г. от н.е.
Ще те намеря , Анетке. Където и да си. Помниш ли как те намерих преди много време? След толкова усилия и лутане по широкия свят. Ще го направя отново, вярвай ми. Ти само ме чакай. Тя само си мисли, че е по-силна от мен. От теб, от нас. Онази лоша и зла жена. Скрила те е някъде дълбоко в себе си. В дъното на душата си. В края на сърцето си. Но аз те виждам в зениците на очите и. В блясъка на сълзите и. Ще те освободя от нея. И след това двамата ще я прогоним и унищожим.
Един час след полунощ. Звъни телефона. Иде ми да го сграбча, да го тресна в стената и да го разпилея на хиляди късчета тишина. Но след като се сещам, че по това време може да ми звъни само един човек, скачам веднага, грабвам слушалката с едната ръка, с другата апарата, лягам отново с предчувствие за дълъг и хубав разговор. От известно време тези среднощни позвънявания са част от живота ми. Не само моя.
Чувам познатия ми глас:
- Ало. Здравей.
- Здравей Анетке.
- Утре искаш ли да се видим. Ще бъда в София.
Замълчавам за момент. Колко ли време измина от първите ни писма. Почти три години. Знаем вече доста неща един за друг. Появила се е даже някаква далечна и неясна, но приятна тръпка по между ни. Среща? Е, просто му дойде времето, няма как да не стане. Отправям поглед през прозореца. Пълната луна ми се усмихва тайнствено и загадъчно.
- Как ще се познаем?
- Ще бъда с рокля на бели и сини ивици.
- Аз с дънки и синя фланелка.
Неволно поглеждам към балкона и виждам как тъмните им силуети се поклащат от вятъра на простора. Много важно, си викам, сутринта като им тегля по една ютия, изсъхнали са за минути. В същия момент се сещам, че това изобщо не е достатъчно:
- Чакай, къде , кога?
- Предложи ти.
В някоя сладкарница? Или по-известно кафе. По Витошка? Графа? Около ЦУМ? Ариана - Парка на свободата? Хич не върви да я карам да идва чак до Студентски град. И не трябва ли да вложа малко романтика в тая работа?
- Кога пристигаш?
- Около обяд.
Да му се не види. Даже няма да мога да я посрещна. От утрешните упражнения няма отърване. Оня цербер доцента ме е нарочил и заверката на семестъра ми виси на косъм. Баси и кавалерството. Излагам се още първия път.
- В три след обяда. Пред НДК - сякаш някой друг изстрелва в слушалката вместо мен. Сам на себе си се чудя за бързия и категоричен избор.
- Добре.
- Чакай още малко. Последния фонтан. Пейката до третото дърво.
Среща. Първа среща. Не мога да не призная, че страшно се вълнувам. След писане на писма на два пъти - общо за година и половина и с прекъсване пак за толкова. По моите сметки са поне по стотина. От три четири месеца почти всяка вечер - телефонни разговори. За да се справям с финансите, хванах се да мия автобуси нощно време. На Сточна гара стоварвах торби с цимент от товарни вагони в тирове. Даже копаех канавки по вилите на големците из полите на Витоша. И се чудех. Тя - ученичка в единайсети клас. Родителите как ли са издържали на нейните сметки? По-късно голям смях пада, когато директно от тях разбирам за безкомпромисните мерки, които са взимали. Включително и заключване на телефонната шайба с катинар.
Първа среща. Освен писмата и телефонните разговори нямам нищо друго. Ако не се брои една снимка, която по някое време изнахалствах да си я поискам. На гърба надпис: За спомен от Анета. Егати и иронията. За спомен. Съдбата такива пируети си прави с живота на хората... Врътне ли те веднъж, няма осъзнаване чак до смъртта ти.
Кой знае защо аз не изпратих своя снимка. Несъзнателно съм решил, че не е нужно. Със снимка за спомен нещо се приключва. Било каквото било. Край. Остава спомена. За добро или лошо. А при нас още нищо не е започнало. Няма настояще, няма бъдеще. Предчувствал съм обаче, че спомените, прекрасните спомени тепърва ще се случват в продължение на следващите двайсет години.
След упражненията скачам в миришещия на пот, парфюми и лекции автобус 94. Слизам на хотел Хемус. До НДК - един хвърлей камък, има няма десетина минути пеша. Трябват ми да се успокоя и съсредоточа. Не бързам. Не мога да кажа, че съм притеснен. Освен, че се вълнувам, изпитвам върховно любопитство. Имал съм първи срещи, но тази е много, много различна. Нещо като след виртуала, за първи път в реала - само че за онова време.
Минавам по моста, катеря стълбите покрай билетния център и смело запрашвам към първия фонтан. Трябва да стигна до последния. Уточних ли дали от ляво или от дясно и от коя посока? Вече няма значение.
За миг си помислям - да бях взел едно цвете поне.... Нищо. Ще се реванширам след година. И то съвсем подобаващо. На връщане от един купон. Посред нощ. Така както си вървим по един булевард, същите дето имаха засадени алеи с рози по средата, набирам и цял наръч. Избирам розата, чупя бодлите, троша стеблото и подарявам. Така се унасяме в този магичен ритуал, че не усещаме как до нас спира милиционерската патрулка. Забира ни заедно с огромния букет и право към районното управление. По пътя, милиционерите като разбират, че тази противообществена проява е направена в името на любовта, обръщат патрулката и ни закарват в къщи. Апартаментът засиява. С червени, бели, жълти, розови пламъци. С аромата на истинско щастие.
До последния фонтан съм. Струите вода се изстрелват високо, забавят се преди да достигнат връхната си точка, спират за момент, сякаш да се порадват на света около себе си, и набирайки сила се гмурват надолу, разплисквайки се на безброй едри капки. Пръски, пяна, ярка дъга. Шума е толкова силен, че дори да ми е трепнало сърцето, не съм го усетил. Защото през тази полупрозрачна водна пелена я виждам. Отсреща. На пейката. С рокля на бели и сини ивици. Дълга, светлокестенява коса., леко къдрава.
Незнайно защо изведнъж усещам аромата на цъфнали кестени. Толкова е силен, че се запечатва за винаги в съзнанието ми. От тук нататък, винаги когато го усетя, ще го свързвам с грохот на падаща от високо вода, небесна дъга и очакване за нещо неизвестно и радостно.
Заобикалям фонтана, третото дърво, пейката. Непознато момиче с рокля на бели и сини ивици и дълга коса. Невероятно е, но чака мен. Въобще не се замислям:
- Ето ме , Анетке. Намерих те.
Да, намерих я. Приказна вълшебна фея отвъд магичното полупрозрачно водно огледало. Толкова отдавна я търсех. Толкова дълго се лутах насам, натам. А трябваше да знам, че това от което се нуждае човек, вече му е дадено. Като щастието е - навсякъде около нас е. Трябва само да протегнем ръка и да го докоснем.
- Здравей - отвръща ми. Знаех си, че така изглеждаш.
Очите и - кафяво топли. Усмихва ми се леко и непринудено. Как бих искал този миг да продължи цяла вечност. По лицето си усещам прохладата на водната мъгла. Фонтана ме връща бързо в реалността от моментния ми унес.
- Сега какво ще правим? - по скоро отгатвам въпроса по движението на устните и, отколкото го чувам.
Какво ще правим? Може би трябва да си говорим за нещо. Или да седна до нея на пейката. Да помълчим. Да се видим. Да се разгледаме. Да се открием. И да се познаем...
- Хайде на панорамата на НДК. Кафе и кола - изненадвам за пореден път себе си със светкавичните си идеи.
По пътя крадешком оглеждам отново очите и, устните косата. Харесвам дългите коси. Буйните. Има някаква непримиримост в тях. Предизвикателство. Послание за предстоящи изненади.
Неусетно сме се настанили на маса точно до перилата. Поглеждаме София от високо. Свежия майски полъх, чувството зо простор и свобода, гъмжилото на разноцветния хорски мравуняк покрай фонтаните и по алеите неусетно ни отпуска и сближава.
С непринуден смях си спомняме за последното писмо, нощните телефонни разговори, прекъсването за около година и половина по моя вина. Връзката ни задочно доста се е задълбочила. Но сега? Приятното усещане, че по между ни се заражда нещо ново, истинско, цветно, изпълнено с нежност и топлота кара очите ни да блестят, гласовете ни да треперят. Вече я усещаме, сигурнисме, че тя е около нас и всеки момент ще ни сграбчи и отнесе в света на прекрасното и необятното - Любовта.
Когато я изпращам, някак съвсем естествено идва ред на първата ни целувка.