Луната се смени и този месец -
нарастна до узрял напълно плод
и сви се пак до своята бездетност,
нетрайна като целия живот.
Настъпи мрак - а после просто нищо!
До лудост новолунно бе навън.
Узряваше в очите хорски хищност
(по-страшно беше и от сън).
Настъпи, както казват, вълче време -
превърнахме се всички в единаци.
Научихме се скришом да крадеме,
сами се лъжехме. Какви глупаци!
Помислихме, че дирите ще скрием,
щом тъмно е ще бъдем непознати.
Заблудата, по-мощна от стихия,
изваждаше от нравите ни злото.
...
Луната се смени и този месец -
на светлото с нахапани гръкляни
по-кротки сме и по-смирени,
ала със множество дълбоки рани.
И, всъщност, на кого е нужно
да бъде друг във нощната обител,
когато пак открива свойта същност
по-гола да проблясва под лъчите.