автор: iony_ada

Разкъсах спомена и като вехта дрипа
захвърлих го под пластове от прах
да гние, но от страх
останките от него не изхвърлих.

А чувствата към теб като пиявици
от мен изсмукваха живота ненаситно.
Изтръгнах чувствата и тръгнах си.
В безцветна нощ, без глас, безшумно

отдалечавах се от всичко, което мое бе преди.
Зад мене нямаше следи.
Безмълвна сянка диря не оставя,
не се страхува от беди,

не чувства и хармонията на рая,
в пожарите на ада не гори.
Тя броди, търси само края,
не може да се умори.

Ти - призрак, сянката му - аз.
Един на друг във взаимната си власт,
изливахме в душите си отрова,
безсилни да се преродим отново.