Тънка четка, маслени бои...
Забърквам ги в палитрата и... сиво.
Платното бяло е. Навярно го боли.
От щрихите ми лъха на мъртвило.
Не съм художник и не знам защо
в картините ми цветовете все умират.
Не им достига нещо. Май живот.
За мъртвите запалвам пак кандилото.
Не помня после... Час или пък два
обвити са във паяжина. Нямам спомен.
Рисувала съм. Аз ли съм била...
Настъпвам някакви бои на пода.
Прибирам четката, изцапана със кръв.
Картината ми - "Тишина в червено".
Боли отляво, но животът е такъв...
Духни кандилото. Не ми е време.