автор: nega03

Тя нямаше вече сили да живее. Нямаше вече сили да диша и да се бори! Нямаше сили даже да се усмихне ...

Тя нямаше вече сили да живее. Нямаше вече сили да диша и да се бори! Нямаше сили даже да се усмихне на хората, които обича, за да ги заблуди, че всичко е наред. Всеки, който я погледнеше й задаваше въпроса: Защо има толкова тъжни очи?
Понякога ставаше неволен свидетел на разговори, в които хората си говорят за ужаси, които някой бил преживял, но те говореха за това, като за нещо невероятно, нещо далечно, което не ги засяга, въпреки че цъкаха с език и се възмущаваха. Никой от тях обаче не знаеше, че с всяка една такава дума забива ръждясал пирон в тялото й и изгаря душата й, защото тя бе изпитала тези ужаси и бе горяла в този ад.
Тя беше заложница на самия Сатана. Преди много години бе прегрешила с Дявола, който се бе превъплатил за целта в добронамерен и елегантен джентълмен, но веднага щом я поруга, свали маската си и я завлече в леговището си, заключи я и я остави да гасне тихо и бавно, а когато му се приискаше наслада и удоволствие, я навестяваше в тъмницата с дебели каменни зидове, зад които нищо не се виждаше и нищо не се чуваше. Дълго време тя се надяваше, че той ще се смили над нея, ще чуе молбите й и ще я пусне да си върви. Но напразно. Когато осъзна, че той все пак е Дявол до дъното на костите си, започна да замисля бягството си.
Незнайно как, но бе намерила сили да избяга от пъкала, но това бягство й бе коствало 90% от жизнените сили, а бе загубила и здравето си. Но не е само това. Слугите на Сатаната бяха по петите й, не можеха да допуснат някой да напусне тяхното тъмнилище - Ада - същият този ад, който се смята за невъзможен за бягство. Тя бе принудена да бяга и да се крие като престъпник, да се храни с огризки и трохи в стремежа си да оцелее…
Нае си квартира в един голям град с надеждата, че хрътките, които я преследваха, няма да я открият. Успя да си намери и работа, която също работеше инкогнито, поради същите причини. Всичките й приходи отиваха за плащане на наем и консумативи. За храна почти не оставаха. Понякога си позволяваше да мине през отрупания пазар, от който се носеше аромат на пресни плодове, устата й се пълнеше със слюнка, преглъщаше и опитвайки се да не гледа препълнените сергии продължаваше нататък. Не можеше да си купи абсолютно нищо. Не можеше да си купи най-елементарната храна. Мореше я усещането, когато влезе в магазина и виждаше как хората се чудят дали да си вземат от този или онзи салам, луканка или месо, а тя гледаше тези неща като нещо недостъпно, нещо, на което бе забравила вкуса от години, и в крайна сметка си купуваше само хляб, и ако можеше да си позволи лукса - мляко и парче сирене (от най-евтиното). И всичко това на фона на препълнени с всякакви лакомства колички, бутани от безгрижни и усмихнати хора. Мираж! Господи, та това е само храна! Трябваше да избира, дали да върви по няколко километра пеш в студа или да вземе нещо за ядене. Ако се качеше на автобус, трябваше да стои гладна, а ако купеше храна, трябваше да върви с часове по заледените улици. На връщане от работа вървеше по по-затънтените улички, само и само да избегне изкушението да погледне витрините на някой магазин за дрехи или обувки, които за нея бяха единствено невъзможен сън.
А колко пареща беше болката, когато слагаше на масата всеки ден едно и също и то по малко на детето си. Нямаше избор: хляб, маргарин и малко сирене (ако има) - това е! Всеки ден. И то не по три пъти на ден - най-много два, а понякога няма и толкова. Рядко се случваше да сготви нещо от няколкото буркана зимнина, останали в килера. Как я болеше, когато някой подаде от съжаление шоколадче или вафла на детето й, и когато погледът му блесне от радост, но и в тази радост имаше мъка и срам да посегне към подаянието. А най-много я болеше, че тази радост не можеше да му я достави тя - майката…Ах, как я болеше само!
Това бе неописуема болка. Болка от това, че не може да даде на детето си това, от което има нужда, това което заслужава. Болка от това, че то бе обречено на глад и студ, и че цялото им днешно битие бе вследствие от една нейна грешка, за която сега плащаше скъпо и прескъпо.
За нея бе унизително да не може да купи най-необходимите неща, без които не може, дори лекарства. Не можеше даже да си позволи да отиде на лекар. Смазваше я мисълта, че е заобиколена от хора, които гледат на живота с лекота, и на които не им се налага да мислят за ежедневието си като за начин за оцеляване, хора, за които теми като: "В кой курорт ще прекарат лятната си почивка?", "Къде ще отидат да се забавляват с приятели?", "Какви дънки, обувки или телефон ще си купят?" са нещо нормално и съвсем обикновено…Не, тя не завиждаше. Тя искаше просто глътка въздух, искаше само да оцелее...
Имаше чувството, че се движи в някакъв виртуален свят, в който една до друга са подредени отрупани витрини с всичко възможно на този свят, но всички те са заключени зад бронирани стъкла и са недостъпни за нея. А в същото време виждаше как безгрижни хора се роят около същите тези витрини, смеят се, обичат се и са щастливи.
Точно в този момент се чувстваше като една безлична, невидима, оръфана просякиня, незабележима за никого. Всеки минава през нея като през холограма, никой не я вижда, никой не я чува. Тя не съществува. Това е като кошмар, в който те грози смъртна опасност, искаш да извикаш, а не можеш и имаш чувството, че това е краят. Но разликата бе в това, че в съня, все някога идва спасението - събуждането - ако ще да е с ужас и вик, или целият да си облян в пот. А този реален "сън" нямаше край. Попаднала бе в безвремие, от което няма измъкване, мъчението бе безкрайно и силите й свършваха с всеки изминал ден, с всяка изминала минута. Усещаше се немощна, на границата между живота и смъртта, като че ли животът не я искаше, а смъртта отказваше да я приеме. Всъщност полагаше сетни сили да живее с едничката мисъл, че трябва да помогне на детето си да оцелее, а вече усещаше, че и на това е неспособна. Молеше се Богу, но Той като че ли й казваше: "Не си страдала достатъчно! Имаш още много да плащаш за греховете си!"
Гледаше как хората се обичат, как се радват един на друг и се подкрепят, градят живота си заедно и отново я налягаше същата онази страшна мъка от самотата. Нямаше рамо, на което да се облегне, нямаше рамо на което да поплаче, нямаше уши, които да я чуят, нямаше очи, които да я погледнат с обич, нямаше устни, които да я целунат, нямаше душа, която да се радва на нейните радости и да скърби за нейните болки, нямаше човек, на който да каже "Обичам те!". Беше сама, ненужна никому.
Усещаше живота си като една полярна и безкрайна зима. Обрулена бе от ледения вятър. Вихрушките я събаряха в снега и почти премръзнала се опитваше да се изправи и да направи пъртина за рожбата си. Беше сама в пустошта, нямаше топло огнище, нямаше подслон. Чуваше как изгладняла глутница вълци се приближава към нея, а тя премръзнала нямаше сили да се скрие или да избяга. Бе напълно изнемощяла. Единственото, което можеше да направи в сетния си час е да се моли за спасение на грешната си и изстрадала душа. В предсмъртния си час, почти в несвяст започна да вижда веселите Коледни светлини, окичили къщите на щастливите хора, отвсякъде се носеха Коледни песни, които обаче бяха за другите. Тази Коледа Исус нямаше да се роди за нея…
Вече не усещаше студа. Светлинките започнаха да гаснат една по една, остана само приглушеното ехо от музиката, която бавно затихваше. Настъпи пълен мрак и тишина. Май това беше.
Това ли бе смъртта?