автор: Gargabela

Любимите ми жълти рози
в косите на жена-дете.
Мимозено-капризна проза
се губи в облачно небе

и срича думи тишината
на нов любовно бял сонет.
Усмивка- тръпка непозната
разтриса времето-поет.

Валят дъждовните куплети
във шепите на вечерта.
Намокриха ми се крилете
и май не мога да летя.

Ех,като всяка пеперуда
на топло ще се прибера,
че насекоми със чадъри
не скитат късно през нощта.

И нека си вали,защото
ще има гъби след дъга.
Окъпано засмяно лято
танцува с пълната луна.

До сутринта ще цъфнат много
мечти,тревички и цветя
и в росно утро пак ще мога
светулки да си набера.