автор: Amar

Когато вечерта капризна е
и стича се по краищата,
се спомням, че съм имала
забравени следи по праговете.

И помня, че съм бродила
по лунно влюбени пътеки
със нечия ръка във моята,
със нечии очи - приети.

Присядала съм на брега
и слушала съм нежни думи.
Били сме двама във нощта
с луната - помежду ни.

Целувала съм нечие сърце,
за някого Вселена съм била.
И ставала съм мъничко дете,
прегърнато от тиха топлина.

И днес, когато съм прашинка
от вечерта - и тя ме дебне,
знам, че някъде далече има
някой, който спомня си... за мене.