автор: melomaniac

Истината


Беше обсебена от него. От формите му. От тембъра, най-близък до човешкия глас. Докато изваждаше шипа, изпадаше в есктаз, предчувствайки неконтролируемите емоции, в които се потапяше неизменно, всеки път.

Изтеглянето на първия лък отприщваше вълна от тръпки, които започваха от крайниците й, преминаваха през низшите й чакри, и достигайки главата, избухваха в милиони искри, освобождавайки цялата й жизнена енергия. Засвиреше ли романтична музика, се превъплъщаваше в непреодолима природна стихия и помиташе всички души по пътя си, оставяйки слушащите без дъх и страст, способни да отдадат другиму.

Той я ревнуваше от всеки миг, прекаран с челото. Въпреки собствената му пианистична гениалност. Въпреки упованието, с което се отдаваше на клавишите, докато й акомпанираше. Упование, предназначено всъщност за нея, макар да знаеше, че докато челото стоеше между тях, никога няма да я обладае докрай. Тя не беше красавица. Но огънят в очите й, ах, огънят в очите й…… беше магнетичен. Често го обземаха съмнения, че се омъжи за него само защото той единствен успяваше да се доближи до нейното разбиране за музиката. Но нима музиката можеше да замени сливането на две тела, до забрава?

Когато се любеха, тя затваряше очи и отмяташе глава назад, в очакване на апогея, който обаче никога не идваше….защото той избухваше много преди тя да е готова. Това го съсипваше, и ставаше все по-неуверен в способността си да я накара да изпита първичната, тайнствена, неинтелигентна, но чисто човешка лъст.

Странно, но тази му незадоволеност избуя в огромна интерпретаторска мощ. Когато свиреха заедно, тя го гледаше по начина, който той мечтаеше да усети в интимните им моменти. Влюбваше се все повече, и все по-отчаяно. А тя свиреше все по-вихрено и всепоглъщащо.

Световната й слава не закъсня. Такъв музикант е истинска рядкост. Той го знаеше, беше горд, че е с нея, но продължаваше да мечтае да заеме мястото на челото както в ума й, така и в тялото й. Да я накара да стене в ръцете му, да се извива в копнеж, да бъде безпаметна, в пълна тишина…..За миг да оглушее, да свали оковите от женската си същност и му се отдаде, само на него…

След години горчиво съжали какво си е пожелал. Тя се разболя фатално. За няколко месеца се стопи, олекна и спря да свири. Понякога го караше да сложи челотото до нея в леглото, и го галеше в унес. Гаснеше бавно, но сигурно. Един ден поиска да се любят. Това бе мечтания от него миг, в който тя беше само негова….Наистина миг. Малко преди кулминацията, му призна, че цялата й музика е била за него и заради него. Той вдиша дъха й и потъна във вълната от страст, която отнесе живота й.

Такава е историята на Жаклин Дю Пре и Даниел Баренбойм. Всеки може да я чуе в музиката, изпълнявана от двамата, и запазена за поколенията.

Тя умира само на 42. Той днес е един от най-великите диригенти и пианисти. Никога не се ожени повторно. С неохота изпълни желанието й да подари челото на друг велик челист. Но го стори. За да може да слуша душата й, докато е жив.