Самотата е състояние с особен аромат.
Наситен с цигарен дим,който прави погледа мътен. Очите стават течни, а думите бягат само в мислите, защото навън е пусто- няма в кого да се ударят и да се върнат, като ехо.
Да крещиш мислено е като да разбиваш чело в пътя пред себе си. Болезнено е и всичко свършва бързо-до първия камък, който те препъва.
Запалените свещи, вместо романтика донасят спомени- различни, далечни и близки...минали някога. Аромата им е по-тежък от този на самотата и се свлича на пода, като прогизнала дреха. Изтича из под вратата и бяга далече от мириса на самота. Романтиката и онова гнило чувство на самотност не са съвместими...никога не са били.
Някои давят самотата, добавят й от онзи дъх на алкохол, но от това тя не става по-ароматна...Става поносима и пияна, после грозна, като уличница и воняща на порок.
Може би трябва търпение, за да свикне човек с този особен аромат!?
А може би трябва сила, за да разкъса пропитети й с цигарен дим паяжини и..
да бяга от мислите си, от теснотията на четирите стени и от отровното й дихание.
10.08.2005