автор: tender

Земята ми е тясна -
след изгревите пак
с въртенето си бясно
обгръща ме във мрак.
Опитвам да се движа
в залезна посока,
за да не ме пронизва
студената им болка.
От тъмно да избягам,
към залези вървя.
Обувките ми стягат,
петите ми кървят.
Не мога да полегна,
а нямам вече сили.
Срещу въртене земно
лек не са открили.
Така ме принуждава
да водя чужд живот.
Въртя се до забрава,
но спра ли, ставам скот
от тъмната целувка
на ледено познание.
Нахлузвам пак обувките
и гоня разписание.
Така да ми се иска,
яхнат на комета
опашка да разплискам
към някоя планета
която е огряна
от повече слънца -
без нужда непрестанно
да правя чудеса...

Но нито Малък принц съм аз,
ни родственик на птиците.
Настъпи ли среднощен час,
завиждам на къртиците.