автор: duende

сама с чаша вино...
О, време, спри полета си,
Не ме отнасяй далеч оттук.
Промених се,
Само миг отне.
Искам да остана...

Полет забързан, откраднат поглед...

Самотата тежи, оловна и сляпа,
Като дракон, по-древен от Бога.
Отлети, време, тръгни на запад,
Но да дойда с тебе не мога...

Знам, че ти се иска
Да не бяхме минавали оттук.
Да не бях я видял, и попил -
Сама с чашата вино,
В момент така личен и мил,
Като засъхващо върху листа мастило.

Ще се спусна невидим в нейната стая,
Ще се смеся с последните слънчеви лъчи.

Ще остана с нея, ще остана докрая,
Ще разсея злокобните сенки на дни,

Когато била е зле наранена,
Като крехко птиче от груба ръка..

Ох, защо все тежи над нас сянка на време,
Белязано с болка и оловна тъга

Тя не ще усети моята помощ,
Ще се събуди със светла душа.
Аз ще се усмихна, ще си тръгна доволен,
На прага само за миг ще се спра.

И ще я погледна, ще изпия с очи
Красотата й бяла, щастлива.
Ще призная смутено дори,
Че и тъгата страшно й отива.

И там, тихо в мрака, ще я пожелая.
Ще я нарека моя любов и съдба.
Макар тайно за себе си зная,
Колко болка носи това.


И ще си отида... дано любовта ми
Я погали леко, докато спи.
Малко истина в свят от измами,
Изкупена със сълзи в красиви очи

В красиви очи....