автор: dobilz

Умори се от моите грешки, усещам те.
Белите ти криле съвсем натежаха.
Усмивката изчезна от топлите устни.
Помътня ореолът ти. Ръцете ти спряха
да поддреждат за мене света, да ме чувстват.
Хранителю мой, защо не ме изоставиш?
Жестока наивница съм, вече разбра.
Щом още във белите приказки вярвам
и отмъщавам за всяка лъжа.
През какво ли не мина заедно мене?
Колко пъти те водих по острието на ножа?
Колко пъти кървях и душата ми беше червена?
Колко пъти във черното на ада те водих?
Черно ли казах? Беше жестоко!
Плътна, смрадлива, лепнеща кал.
Низки плътски желания, перверзии, похот.
Бях кралица със демонска страст - да руша.
Тези млади души! Изпивах им мозъка.
Закусвах със техните мисли за мен.
Обядвах с мечтите им, убивах възторга.
Сатанински пирувах - нощен звяр озлобен.
Бавно свалях им белите дрехи невинност.
В плътта им разгарях демонска жар.
Разкъсвах сърцата им, с парчетата хищно
хранех омразата към този бял свят.
Знам, че вече е късно за мен, остави ме.
Предадох и Него и теб, но не си провален.
Просто задачата беше неизпълнима.
Но в друг живот … някога … спомни си за мен.