автор: iony_ada

/приказка в рима/

Спокойствие и гробна тишина...
Разстила здрачът свойто наметало,
обгръщайки вековната гора.
Нощта тъгува...

Със дъх на скръб е въздухът пропит.
А вятърът със клоните танцува
прощален валс, тъй сякаш се сбогува.
Нощта тъгува ли, тъгува...

И сенките на призрачните спомени
във пазвите на мрака скрити,
безгласни сред гората скитат,
отлитат, бягат, пак долитат.

Дори зората да надзърне
в дълбоко спящата гора,
тъмата с пипала ще я обгърне
и ще изгасне всяка светлина.

Безмълвна е Гората на скръбта.
Малцина да избягат са успели
отчаяни от нейните предели.
Какво ли в мрака са видели, почувствали и преживели?...