автор: Rumir

Здравей Анетке,

Онази лоша и зла жена пак се появи.

Бяхме с дечковци на село. Брахме касис.
Сред храстите се чувстваме, като сред вълните на море. Свеж полъх на вятъра. Листата по клончетата се поклащат в ритъм. Танцуват сякаш. Приятно галещи слънчеви лъчи. Въздухът - напоен с аромата на пръст, влага , лято и живот. От предиобедния дъжд, оставил капчици роса по върховете на листата, дрехите ни се просмукват, но живителната влага сякаш влиза в телата ни и ни прави по-истински.
Майтапи. Смях. Кофите неусетно се пълнят с едри тъмночервени зърна. Покрай градината минават хора и се заглеждат. Завиждат ми - сигурен съм. Баща с децата си и останалите им приятели - банда тинейджъри хванали се на работа. Веселата гълчава разбунва селото , като кошер. Сигурно си викат - блазе му на тоя, пълен му е живота.
Изведнъж притъмнява и се изсипва като из ведро. Не тръгваме. Кефим се на топлите летни струи. Косите ни лъщят, очите ни блестят. Сякаш тази водна лавина, появила се изневиделица ни поздравява, като най-добрия ни приятел. Герои сме. В това изобилие от вода довършваме работата си.
Купон. За награда им бях обещал купон, Анетке. В кръчме по техен избор. По обратния път отново смях, радост и много младост. Не им завиждах. Бях един от тях.
Прибираме се в града. Тогава тя се появи. Изневиделица, сякаш от нищото. Тази , която твърди , че си ти. Стресна дечковци. Стресна и мен. Стояла под един кестен, докато се е изливал пороя. Дървото с протегнати клони се е опитвало да я предпази. Като един огромен зелен чадър. Но чадъра е бил безсилен срещу стихията. Срещу капризите на живота. Грима и беше размазан. Образувал тъмни струйки под очите, като на тъжните клоуни.
Очите - широки, кръгли, безцветни. Невиждащи. Устремени някъде отвъд реалността. Разширени зеници. Косата и - вероятно е била с цвета на плодовете на кестена под който е търсела подслон, потъмняла, посивяла, мокра. Широко, безизразно лице, с изпъкнали скули. Непознати за мен бръчки покрай устните и очите - следи от безкрайни битки с нищото. Толкова далечна и непозната беше тази жена.
Този дъжд. Изсипа се върху всички ни. А всъщност се оказа толкова различен.
- Здравей, аз съм щастлива...
Щастлива. Щастие. Аз не знам какво е щастие. Аз знам така: Ако някога, някъде, с някого ми е било хубаво, чувствал съм се добре - сигурно съм бил щастлив. И не знам защо, в такива моменти ме болят очите. Вероятно искат да погълнат цялото мигновенно щастие, но не могат да го поемат. Защото вечно щастие няма. Вечно щастливи са само тези, които са "докоснати" от Бога.
Направихме купона в кръчмата с дечковци. Тази жена дойде с нас, Анетке. Говореше с нас, усмихваше се, веселеше се. Но всъщност беше малка, с натежала душа, чужда. Дори остана в къщи. Но така, както ненадейно се появи, така и изчезна. Замина, навярно да търси себе си.


" Същността на човек се измерва с броя на триумфите му. Дори лични. Това го свързва със света." - Стайнбек, На изток от Рая.

Триумфирам. Видяхте ли бе, дъртафелници. Имам връзка със света. И то не какъв да е - женския. Не съм умрял. Жив съм. И то преди уволнението. Пукайте се от яд.
Крача по плаца , като наежено петле. Никой вече и копче не може да ми каже. Пощальона вече първо при мен идва. Поне веднъж в седмицата.
Пуква пролет. Писмата от няма нищо и никакво полузамръзнало зимно ручейче стават буен априлски поток. Мамка му, май река ще става. Станал съм като новобранец. Чакам си Пощальона. Интересно дали Чарлз Буковски си е представял каква радост носи с пощата си.
В караулното, в столовата, на учение, преди да заспя, дори в сънищата си пиша ..."Здравей Анетке"...


Края на септември. Уволнение. Най-после излизам от тоя две годишен мрачен гроб. Раждам се. Прегръдки за сбогом, снимки, размяна на адреси, обещания за виждане в цивилизацията. Не си и представям, че ако от тук нататък се видим, ще бъде почти винаги съвсем случайно. По късно ще разбера още, че всъщност случайностите са тези неща, които подреждат живота.

На тръгване не забравям обаче пакета с писмата от последните девет месеца.

След два дни - ново двайсе - почвам лекции