Съвсем не е измислена история.
Не е селце от някакъв роман,
където селяните си говорят,
а авторът е само сянка там.
Това селце е в мене изнурено.
Прахта по плещите му е застинала.
Самото то е като погребение
все още пътя сетен неизминало
до гробището, там върху баира,
на мъничките си мечти погребани.
А в кръчмата му вечно пият бира
гробари на душите ненамерени.
Камбаната почти еднакво бие
на празник, делник или на печал.
Реката се опитва да го поизмие
като разплакана жена, с която
даже лудият на селото е спал.
Не я усеща никой и селцето
продънва се под белите и колене.
Тя, млада още, под сърцето си
не носи срам, ни бъдещо дете.
Сгълчава я раздвижения клон
на раззеленилата се трепетлика.
Селцето пада върху моя небосклон.
Там цялото ми минало ме вика.
Не е история за някого измислена.
Аз бях във нея и почти я преживях
неслучено. Навярно съм привикнала
като селцето вечно да ме няма,
че не усещам що е смърт и грях.