Стръкче синя надежда си оставих във вазата-
да краси,да разсейва поне ден самотата.
И от полет на мисъл виждам как е прорязано
това жежко небе-на стъклото в квадрата.
И разчупвам на масата спомени-хляб.
Падат тежко трошиците-тъжни фрагменти.
Аз съзирам секунда във всяка от тях
от един от щастливите мои моменти.
И ги давам на птиците,спрели за миг
на перваза-предел между мен и небето.
Те ги вкусват и литват -със плач или с вик?!?
И с души,от предишната обич обзети...