Обичам натъжените алеи,
отвеждащи очите ми до тоя
безкраен морски ирис, в който спрели
са лодките-сълзи. И през пороя
от хора и надежди ще преминем
с душата ми-безпътна платноходка.
Да спрем чак там, където се намират
на Залеза обятията кротки,
дано да ни прегърне и погали,
дано да ни превърне в песъчинки.
Дано, дано... Дано! Ала едва ли.
Но чакаме все пак да ни повика.