автор: libra

Езерото не помръдваше с притихнали води, но жабите пееха своята песен. Изглежда беше любовния им период. Не зная какво точно си казваха, но бяха въодушавени, едната поемаше, другата отговаряше и така се сливаха в квакане което звучеше по благозвучно отколкото ако аз се опитах да запея.
Не ми беше до песни.Избягах в този късен следобед, от шума и цивилизацията и там до където времето можеше да ми позволи да стигна беше Панчаревското езеро.
Седяхме на брега и се реехме, от време на време някой казваше по някоя дума, а другия отговаряше едносрично.Мълчахме си и гледахме езерото.
Мъжко приятелство.
Такова каквото оцелява с годините.
Беше приятел, с когото се виждахме тогава когато зациклехме в ежедневието с проблемите си.Всеки идваше с тях и мислите си, когато другия го повикаше.Напоследък се случваше телепатично, просто се усещахме.
Обикновено ходехме там където рядко има хора и времето пазеше отпечатъка от предишното ни идване, една поляна до един вир навътре от пътя някъде към Пасарел.Сядяхме на брега до водата и хвърляхме камъчета докато не станеше тъмно.
После палехме огън.Истински огън.С искри от припламващи и припукващи клони.
Искрите летяха нагоре, следях ги с поглед и тогава виждах небето, мастилено със звезди, такива звезди няма в града.И бяха много, твърде много звезди, толкова колкото хора имаше по земята или повече.За следващите хора които щяха да се родят някой ден.Звезди в аванс.
Пушек.Миришеше на пушек.
Седяхме около огъня и си говорехме, че в живота има и красиви неща, като този огън например или като звуците от лекото припляскване на някоя и друга риба в тъмния вир.Както и това че околовръст, няма жив човек, освен нас.Все едно сме на остров.Но знаем, че сушата е близо.Това че го знаем, ни носи успокоението на хора от цивилизацията.Винаги можем да се върнем на сушата, но сега сме си на нашия остров.
Захладняваше, той ме загръщаше с якето си, грижливо, а пламъците вече ги нямаше, бяха въглени, светеха със слаба светлина почти не се виждахме, но се усещахме.
Пепел.
Това ли остава, пепел, тогава когато дойде края, какъвто и да е той, винаги остава пепел.
Пепелта не се вижда в тъмното.
Сега нямах време.Бързах.Да ме питаш защо и за къде бързах, като никой никъде не ме чакаше.
Инцерцията на навика беше по силна.
За това днес отидохме само до Панчарево, да погледам водата.
Изглеждахме изморени и тъжни, двама души на средна възраст приседнали на брега.
Липсваха ни огъня и звездите. Може би трябваше да се видим няколко дни по рано, преди да ме обсеби усещането за неподвижност.
Следващия път, обещахме си, следващия път ще отидем до онази наша поляна вдъхвайки първичния и аромат, ще поседим до водата, ще запалим огън, ще помълчим и ще си тръгнем пречистени и възторжени като деца, защото само децата могат да бъдат чисти и възторжени.
Мъжко приятелство.
Такова каквото оцелява с годините и не остава пепел.