"Вярвам защото е абсурдно"
Блажени Августин
С очи, преминали зад границата непосилна
на хоризонта -
незрими, спрямо форми и внушения
извън аналитичното,
извън интуитивното,
в което флуидите оформят светове
се срещаме
притихнали в безкрая,
в абсурда на деня
оставайки пред себе си без дъх...
Като прегръдка над мостове съградени.
Като щафета, в ръката на невероятното...
С очи отворени към синьото на дните -
с клепачи мидени
покрити с пръст и кал,
с потоци бели, отмили дързостта ни
и с тихото разпятие на дните,
природата ни е дарила песента си
извън абстрактното, в което
флуидите оформят светове
и срещаме се там,
притихнали в безкрая
оставайки пред себе си без дъх...
Като нюанси във картина невидяна.
И като образ на вселена побрала се във нас.
Изключение, в което не можем да повярваме,
в което не вярва и самият дух -
този, който ни създава
и изгражда в подобие на себе,
подобие на нас,
дори в невярата съгражда ни със вяра
и среща ни
притихнали в безкрая
оставяйки пред себе си без дъх...
Невероятен е като морето,
непредсказуем, безграничен и пиян от съществуване,
макар и то да е отнесено със отлива далеч...
Понякога превръща се и в най-големия ни враг
и лесно се отчайва,
но легне ли на пътя ни като получовек,
в калта, пред волските си впрягове -
прегазен с време
и условности -
не чувстващ болка и не плачещ,
опиянен от отчаяние
в анестезиологичен пристъп
се появява пак искрицата на вяра,
която кара го
да бута живота си безизходно напред...
И дърпа, дърпа силно волските си впрягове...
Вярата,
онази вяра, която не е моя и не е твоя, ничия не е,
а ние сме във шепата й
като съществуване
и в срещите различни се намираме
в подобия на образи,
в абсурда на деня,
извън абстрактното, извън това с което
флуидите оформят
светове
И пак оставаме без дъх,
и пак създаваме, повярвали чрез себе си във всичко...