автор: libra

Попита колко е часът, после коя дата сме днес и кой месец. Думите му едва се разбираха, фъфлеше, нямаше нито един зъб в устата си.После каза че е на 57 години и от 15 години е клошар.Изглеждаше като на хиляда години.
Взрях се в очите му, бяха кафяви и безизразни, нямаше нищо в тях, но говореше равномерно и правилно.Миришеше силно на отдавна некъпано тяло.
Какъв ли е бил преди, изчислих на ум годините на които е тръгнал по улиците, горе долу на моите в момента.Видях се до него, чиста, добре облечена, гримирана, с парфюм и с три килограма праскови в плик, замислена за проблеми неразрешими за момента, угрижена и мрачна.
Видях се как излизам на улицата без нищо да взема със себе си.
Безгрижна, без мисли за сметки, за отговорности, за проблеми, видях се да се усмихвам само защото искам да се усмихвам и ми е леко.
Нямам проблеми и мен ме няма.
Винаги съм искала да имам време за себе си, да не мисля за нищо, ей така да не ми се мяркат никави мисли.
Безвременна.Няма време, имам го всичкото.Винаги съм искала да имам време за себе си, неразчетено и неизчислено.
Косата ми постепенно се сплъстява, дрехите ми изгубват цвета си, тялото ми слабее от недохранване, боледувам, нощта е студена, треперя от студ и от страх, незабелязвам хората и те не ме забелязват, някаква си скитница без възраст, жалки остатъци от нещо което е някога е било личност.Едва ли някой се замисля за това.
Подхвърлят някоя и друга пара, стотинки, те и хората нямат, а тези които имат най не дават.Пазя ги за кафе, нещо смътно ми мярка в главата, кафе, аромат на кафе, утрин, душ, птици на зазоряване после замира, гладна съм няма да е кафе, за хляб ще е.Болна съм, а застудява.Кой месец сме, коя година, коя дата...
Изсипах половината плик праскови в мръсната му окъсана торба в която имаше празни пласмасови бутилки и откупих душата си.
После се прибрах, взех душ, преоблякох се, запалих цигара с облекчение, измих си две праскови за след цигарата, седнах пред белия лист и го написах - няма да го мога, никога няма да го мога това.