Под стъкления похлупак
небето е
толкова високо.
Лястовиците
са черни точици
и чувството за полет
се губи зад очите.
Някъде отдолу
под нозете ми
се бунтуват пластовете
на земята.
Гневни са ръцете ми
останали единствена
опора на очакване
през времето.
Въздухът се задушава
в серните си изпарения
и в жаждата си
гният плодовете
измити в киселинен дъжд.
Строшени са дърветата
по улиците в барикади...
Колко безнадеждно
малък си остава
краткият ни миг.