автор: Albyrta

"...Със всичко в този свят сме скъсали,
освен със радостта и свободата."
Уолт Уитман


Тази стая е тъмна дори на обяд, затова оставям лампата да свети. Гледам право напред. В монитора. Не мисля за нищо. Не мисля за светлина. Чета и поглъщам информация. Не възприемам. Не преосмислям.
Орбити. Очите ми нямат орбити, а циментови легла. Вратът ми е схванат. Звук от драскане по стъкло. От кога ли е? Едва, едва отмествам поглед наляво, към прозореца. Току-що съм разбрала, че натам трябва да гледам. Погледът ми отсъства.
- Ела да си прибереш бенджамина, тук ще стане много прашно.- Млад е. Усмихва се. Работните му дрехи са бели от прах. Изглежда сякаш виси във въздуха точно пред моя прозорец. Кога ли се е е покатерил на скелето? Отварям. Прибирам саксията. Усмихва се. С това, което наричам трапчинки, но не са. С онези характерни, но рядко срещани вдлъбнатини, обрамчващи устните, които така харесвам в мъжката усмивка. Правят я толкова светла.
- Ще си прибера и пепелника, да не го напълниш с фасове - опитвам да се шегувам. Отдавна е пълен. Започва да стърже с нещо по външната стена. Стаята се пълни с прах, с много прах. Бързам да затворя прозореца. Връщам се в моя свят. Весело човече се киска от монитора - Здравей, Радост, радваш ли се на живота? :))) -Този пък откъде се взе и какво изобщо знае за мен и името ми. Трудно ми е началото на всеки разговор. Особено с непознати. Аааа, прави си асоциации с ника ми в кюто. Радост.
Решавам да й се обадя. Вече е обядвала и сигурно се готви за сън. Обича да спи дълго следобяд. "Радост, как си слънчице?". "Добре съм, мамо, а ти?"
Хей, момиче, аз ти дадох името си! Когато те видях, ти дадох името си. Пази ме, пази ме докато вървя и падам, падам и вървя, вдигай ме, отупвай ме от прахта и ме карай да не спирам да прохождам. Опирам се на теб. Крачка по крачка. Напред. Искаш да съм силна. Като теб. Искаш да ме научиш да ходя. Да съм сигурна в крачките си. Когато те видях, знаех как се казваш. Когато ме видя, ти също знаеше как се казвам. Когато позаякна, ти ми даде името си. Радост. Сега си толкова силна, че и двете имаме едно и също име. Твоето.
Слънце, слънце, слънце. Пълни стаята, иначе потънала в сумрак. Слънчевата светлина полека разкъсва прашната завеса на малки частици, после на малки точици. Точиците се въртят, въртят, падат надолу и се разтварят в светлинна спирала. Светлината ги поглъща.
Усещам как помахва за сбогом. Този път се обръщам бързо. Поглеждам за усмивката му. Закъсняла съм. Зървам крайче от прашен работен комбинезон. Тъмносин. Прозорецът е празен.
Хей, Радост, как си, радваш ли се на живота? :)))