Дали успявам да задържам думи в корените -
там, където им е мястото
и да съм част
от върбовите клони, привели се над пейката
където седнали сме заедно
един до друг?!
Дали успявам да улавям чрез сърцето
еленовия дъх
на стадото препускащо в гора от мисли
и да осъмвам жива
в сиропиталище от спомени рисувайки картини -
абстрактни,
напластени фигурки
в квадратна многомерна същност,
в която разпознавам зеницата на сърцето си
отворена широко
прозряла в себе си
бездомния си дух, наподобяващ на аскет
приседнал
край скалите в молитвата си тихо?!
Подай ръка сега,
когато елените препускат неуморно
изплашени
от непонятното за тях,
а по земята тътена е изблик
на милосърдието вечно
и на любов, в която се достигаме...
Подай ръка сега,
когато сме прегърнати насред поляната
с разцъфнали цветя.
Очите ни се търсят като слънчогледи
обърнати към слънцето,
а сенките зад нас
остават като зарево сияние,
със форма на сърце
видяно в огледалното небе,
в което сутрин се познавам докато реша
косите си чрез твоите ръце!