автор: estir

Да ме заключиш в замъка от думи,
почти, като да вържеш палав извор,
прилича на комфорт без остроумие,
и някак си е смешно и безмислено…
Да си поставял катинар на призрак,
когато по кръвта ти марширува,
и вените ти в шепите си стиска...,
ушите ти пищят, че съществуваш…..
Да си се смял на зъбите на дракон,
които невиновно си целувал,
змия в гнездото и да си дочаквал
по ледников гръбнак да си доплувал….
Да се събуждаш, сякаш си измислен,
и да си лягаш, сякаш за последно,
е да ме има в пазвата ти с мисли,
когато се опитваш да изчезнеш …
миришеш на страхлива безнадежност......