автор: dobilz

Денят отвън - мокър и сив.
Провинциален - съвсем демоде.
Надвесен над локвите с тъжни очи
от парка си тръгва.
Последен.
Денят отвън е съвсем като другите.
Разплакан дойде и си отива.
Дали ме пита небето сутрин
какво да е времето?
Май не бива
да тревожа земята така.
Много важно, че бях ти пристанище.
Замина Белият кораб,
гларусът отлетя
и глухи са вече крайбрежните камъни.
Много важно, че беше написал
"унесен във мисли по нея",
или пък, че каза "Обичам те"
всеки греши -
простено е!
Само защо, неразбрах,
се изниза като крадец от живота ми.
Рана е!
Може би ще простя!
Някога.
Ако мога.