Времето започна да отнема от цвета на устните ми,
а по клепачите ми натежа умора.
Всяка сутрин връща към тъгата,
изсипана като пролетен дъжд
върху прозореца на душата ми.
Самотните мигове напомнят
за изтеклата между пръстите ми любов и
ме превръщат в делнично - неравноделна нерешителност.
Умирам.
Всяка капка живот е разпиляна.
Всички пътеки вече водят назад -
към хората, които са отнемали от мен
единственото нещо, което съм имала - себе си.
Остава надеждата, моя последна спътница,
да не завърша пътя си сама.
Като сянка ме следва в посоките,
които ми остават да извървя.
И само слънцето - свидетел ням
със тази моя спътница ме свързва.
Съмва се.
Посрещам утрото.
Жива съм и
само аз съм си необходима...
05.07.2005 г.